Изповядвайте си един другиму греховете
и молете се един за други, за да се изцерите.
(Яков. 5:16)
Отвореното ухо е отворено сърце
В човека е вложена и потребността да се открива пред своите ближни, да опознава другия и да бъде опознаван.
Постоянно сме изложени на показ. Влизаме в различни роли повече или по-малко успешно: ролята на благонадежден гражданин, на съвестен служител, на грижовен родител, на стабилен приятел, на добър християнин... според както го разбираме. Мислим постоянно за това как изглеждаме отстрани, как ни възприемат другите. Но има мигове, когато в нас се надига дълбоката потребност да разкрием пред себеподобен най-интимната, най-болезнената и уязвима част от нас. Да бъдем опознати, разбрани, приети такива каквито сме. С всичките ни старателно прикривани страхове, съмнения, слабости и надежди.
За жалост малцина от нас успяват да изградят дълбоки, искрени и трайни взаимоотношения дори с най-близките си хора. Не защото не искаме, а защото не можем.
Добрите отношения не са даденост - те се постигат.
И се постигат трудно.
Всички сме заразени от егоизъм, поради което се налага съзнателно и упорито да се учим да обичаме. Да се учим да обличаме чувството, което ни изпълва с подобаващото му отношение и действия. Това “обучение” трае цял живот, защото хората се променят през годините, обстоятелствата също. То коства много усилия, но умението да общуват е от изключителна важност и за онези, които искат да се научат и за пастира, и за приятелите, и за съпрузите, и за родителите и децата.
Двама души могат да се изправят пред какви ли не проблеми и разногласия, но умеят ли да разговарят открито и да се разбират един друг, проблемите само ще засилят близостта им. Способността да общуваш така, че да бъдеш разбран и да разбираш, е едно от най-важните условия за добра връзка и една от най-честите причини за срив във взаимоотношенията.
Когато двама души се съберат заедно, те носят със себе си различни характери, възпитание, светоглед, навици, начин на изразяване... В близък контакт се проявяват различията между двамата: емоционални, интелектуални, социални, религиозни. Ако тези различия се обсъждат, тогава и двамата се обогатяват с онова, което другият носи в себе си. Ако не се обсъждат възникват неразбиране, конфликти и враждебност.
Умението да общуваме помежду си е...
Средството да се опознаваме
...да обменяме духовния капитал, с който разполагаме, да се сближаваме, да бъдем едно цяло. Макар да няма нищо по-естествено от общуването, фактът, че не познаваме в дълбочина и най-близките си хора, че се чувстваме отчуждени, неразбрани и самотни, говори недвусмислено за това, че умението да общуваш не е нещо с което човек се ражда, а едно от уменията, които трябва да придобием, нещо за което трябва да положим усилия, за да се научим.
За едни хора представлява проблем да предават и да помнят подробностите, за други да отсяват същественото, за трети да обяснят чувствата си, за други да подредят и изразят ясно мислите си. Общуването, истинското пълноценно общуване, определено изисква от всеки много усилия да преодолее себе си и да се научи на нещо, което не умее. Изисква да преодолееш егоизма си, своите желания, да нарушиш удобствата си, да преодолееш умората си, раздразнението си, мързела си, да преподредиш приоритетите си. Изисква понякога да оставиш вестника си или друго занимание, да угасиш телевизора и да погледнеш другия в очите, за да го изслушаш с внимание. Да изслушаш с внимание и съпричастност, означава повече от това просто да кажеш “обичам те”, то е любов в действие и изисква сериозна и дълбока ангажираност. Затова предпочитаме да говорим за външни, незначителни неща, вместо да общуваме истински.
Какво означава да общуваш?
Това е процес на споделяне на информация с друг човек, процес на духовен обмен. Общуването включва говорене, слушане и разбиране. Повечето хора смятат, че разговорът представлява да предадеш своите възгледи. Те предпочитат да говорят, да утвърждават своята позиция, чувства, мнение, идеи, но разговорът има и втора страна слушането. От факта, че Бог ни е дал две уши и само една уста, ирландците са си направили извода, че трябва да слушаме два пъти повече, отколкото да говорим.
"Бърз на слушане" (вж. Яков 1:19) по отношение на ближния означава готовност да бъдеш слушател, готовност да смириш собствените си мисли и чувства и да притихнеш в готовност да приемеш всичко, на което е носител другият. Въпреки риска да бъдеш разочарован или емоционално обременен.
Какво правим, докато събеседникът ни споделя нещо
Опитваме ли се да “изключим” своите виждания, да погледнем на нещата през неговите очи, или го прекъсваме, за да кажем своето мнение? Спорим ли с него още преди да сме го разбрали, обмисляме ли отговора си още докато говори, променяме ли темата, ако тя не ни допада, или умът ни разсеяно се отнася другаде? Ако е така, то ние неволно му казваме, че не е личност, която си струва да бъде чута. С неумението да изслушаме внимателно другия, ние несъзнателно му казваме, че той не ни интересува, че неговите мисли и чувства са без значение за нас.
Да слушаш внимателно, така че да чуеш не само думите, а и посланието, което стои зад тях, е белег на уважение и израз на любов, белег, че наистина държиш на този човек и на мнението му. Истинското слушане означава: всичко което казваш ме интересува дори да не съм съгласен с теб, защото ти си важна личност за мен. Отвореното ухо е отворено сърце.
“Ти не ме слушаш”, е най-честото оплакване в семейството и между приятели. Може би защото човек инстинктивно усеща, че да те обичат, означава и да те изслушват както трябва, отдавайки ти цялото си внимание.
Общуването като тайнство
Човек може да слуша фактите, данните, за да ги използва за лични цели. Или да слуша с интерес, в дъното на който лежи услаждането от чуждата болка и неуспехи. Човек може да слуша клевети или осъждане на трето лице, да слуша с нахалното любопитство да наднича в живота на другите, или пък да слуша от скука, по задължение, с досада, от любезност...
Но може да слуша и с искрена загриженост и съпричастност. При всяка пауза да засвидетелства желанието си да помогне, да подкрепи, да насърчи, да утеши, да разбере. Може да слуша с готовност да види и приеме другия такъв какъвто е, без да го преценя, без да го съди и отхвърля.
Слушането е грижа и съпричастност, съзнателно усилие да разбереш чувствата на другия, да го накараш да се почувства обичан и приет, дори ако не си съгласен с думите му.
Едно е да чуваш думите, а друго да слушаш. Едно е да схванеш в общи линии съдържанието, да приемеш информацията, която отговаря на твоите възгледи и настроение, а съвсем друго е докато слушаш да забравиш за своите разбирания. Едно е да слушаш и да следиш какво става в теб самия по време на разговора: услаждат ли ти се думите на събеседника, ядосват ли те, провокират ли те, а друго да оставиш своите чувства встрани, за да не се пречупва през тях казаното, за да възприемеш максимално точно посланието на другия.
В слушането трябва да участват не само ушите, а и умът и сърцето цялата личност. То трябва да включва и грижа и съпричастност към другия, и желание да го опознаеш. Трябва да включва и готовността да го приемеш в себе си и да му отдадеш от себе си да направиш възможен духовния обмен помежду ви и от това и двамата да станете по-богати.
Общуването изисква усилие и постоянство. Като плуване срещу течението. Прииска ли ти се да се поотпуснеш течението те повлича. Понякога безвъзвратно. Общуването е пътуване към Извора.
Александра КАРАМИХАЛЕВА
източник
