The perfect (s)EX

Колко са по-бивши чувствата, толкова е по-страхотен секса.
Нещо невярно ли казах? Eдва ли...
В днешния високо-технологичен и много напредничав 21 век, разбирането за „бивши”-те неща е крайно недифинирано.
Както модата, която се върти на принципа на виенското колело, така и други разни категории, пък било то и чувствени, нямат давност.

Колкото по-отдавна се познаваме, колкото по-малко лични контакти (освен креватни) сме имали, толкова по-добре. И за секса, и за след секса.
Винаги можем да подновим нещата, пък било то и само за една нощ. Даже по-добре. После винаги може да си тръгнем – чао, до следващия път, обаждай се...
Отиваме си бързо, както и сме дошли, между няколко задачи и важни цели за превземане. Няма сълзи, няма обяснения – ставаме бързо бивши, без да сме били настоящи. И водим добронамерения, малко превзет диалог на перфектните бивши – възпитани и лустрирани до повредения мозък на крехките си кости. И дори се чувстваме нормално...

Как се получи това? Кога започнахме да си играем на толкова безчувствени? Кога се превърнахме в най-големите циници, които вечер хапят възглавницата, за да не заплачат, пият антидепресанти и пазят надълбоко малкия си порцеланов свят от изгубени илюзии...

Поколението, което си топли яденето на микровълнови печки, работи на същия принцип и с чувствата си – претопля ги бързо и рязко, те стават готови за консумация и след това изстиват достатъчно бързо, за да не се предизвика опасно парене.
Същото поколение, което мисли, че скайп е най-голямото семейство, и се бори да има повече приятели и безсмислени активности, но само във фейсбук.
Поколението на изкуствените заместители в храните..и навсякъде другаде.
Хората, които живеят в бъдещето, без да са познавали миналото.
Децата на прехода във всякакъв смисъл.
Красивите опаковки и празните души.
Формата без съдържанието.
Ние сме тези, които винаги изтриваме хисторито. И понякога (ама само понякога) оставяме едни кукис – ей така, за разнообразие.
Перфектните дезертьори.

Прочетено и запомнено

"Пашминоженен. Приятел, с когото си ходила, но сега е женен, с деца, който иска да му бъдеш подръка като спомен от стария живот, но те кара да се чувстваш като луда яловица, въобразяваща си, че викарият е влюбен в нея."

(из "Дневникът на Бриджет Джоунс - на ръба на разума" от Хелън Филдинг)

Има ли пилот в самолета?

Пролет е...Растат тревички, пея птички, грее слънце...
А аз...

Вдигам слушалката, за да набера нечий номер и установявам, че вече съм забравила на кой трябва да се обадя.
Най-лошото е когато отсреща вдигнат, и аз пак нямам идея с кой (и защо) трябва да говоря.

Понякога не вдигам, когато ми звънят.

Разпечатвам един и същ документ по няколко пъти, защото бъркам датата.
Правя погрешно неща, които съм правила десетки пъти. Друг път бих се тръшнала от яд, толкова мразя да греша и да не мога да направя нещо. Сега просто ги правя колкото пъти трябва, като се усмихвам през цялото време.

Помолих една колежка да ми донесе книга. Започнах я, и някъде към средата изведнъж установих, че вече май съм я чела.

Закъснях за часа си при лекаря с 10 минути. Съобщих това на чакащите с толкова тънко гласче, че май никой не ме чу. Изчаках цялата опашка, влязох чак след около час, и бях толкова притеснена, че обърквам реда, че се наложи да ме успокояват и черпят със сокче като бебе, което ще подстригват за първи път.

Улавям се, че вече много често ми се насълзяват очите на книги и филми. Започнах да слушам предимно стари български песни и да чета много поезия.

Не съм се обадила на приятелката ми, която е тук от няколко дена. Тя живее в чужбина и не съм я виждала от две години. Но за сметка на това, се обадих на една позната, с която не сме се виждали от повече време и пихме кафе два часа и половина.

Влизам в магазина за едно, излизам с друго.

Онзи ден от кафе машината си взех кафе със захар. Днес си поръчах голямо лате, а не понасям кафе с мляко.
Ядох палачинки едновременно със сладко и сирене.

Отново играя компютърни игри на работа.

Започнах редовно да гледам Слави.

Обещала съм си следващия път да си взема от библиотеката книги на френски.

Прерових шкафа и изхвърлих старите писма и картички.

Реших да оставя косата ми да порасне и да си направя цвета, който имах преди години.

Гримирам се всеки ден.

Защото....е пролет...
И ми е едно ...лежерно, пролетно-небрежно, безотговорно и много, много сладко.
Нямам никакви скрупили за което.
Реших да не убивам драконите засега, а да се науча да им бъда приятел.

Няма пилот в самолета, драги пътници!
Не съм сигурна дали и автопилота работи...затова - спасявайте се!
Пилотът е на аварийния изход, с парашут на гърба.
Отива да бере маргаритки и да гони хвърчила.
На който му стиска, да заповяда.
Ще полетим и ще видим "защо са тъй щастливи птиците" - както беше казал един човек много, много отдавна...в една друга пролет...даже не помня кога...

Sans mots

Богомилско

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

Камелия Кондова

Автобиография

КАМЕЛИЯ КОНДОВА

ПРИЯТЕЛСКО

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта —
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш “влязох в релси”.
Отдавна, както казваш, “Няма празно”.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим…

* * *

ИМАНЕ

Едно небе, в което да се влюбвам.
(И няколко мъже покрай небето.)
Едно пристанище на тихи лудости.
Цигарите, с пари назаем взети.
Билети за безпътни автобуси.
Сандалите - изтъркани от бързане.
Един-два шанса - просто за изпускане.
И трети - дето ми е в кърпа вързан.
Пералнята - за пелени и... мисли.
Легло - за сънища. Квартално кино.
Досадник, от когото да ми писва.
Приятели - да поделиме виното.
Синът ми. Чакам първата му сричка.
(И не държа да чуя първо ма-ма.)
Оказва се, че всъщност имам всичко.

И само мене никаква ме няма.


* * *
МАРГАРИТА ПЕТКОВА


ПУНКТУАЦИЯ

Как може да свърши внезапно
нещо, дето не е започнало?
Аз ще се върна обратно.
Ти остани при точката.
Тя е голяма и кръгла
като луната в тополата.
Гледай ме как си тръгвам
и не ме спирай, моля те.
Даже в гръб съм красива.
Може би даже повече.
Този костюм ми отива.
И женствено пеят токчетата ми.
За гледане не се плаща.
И улицата е дълга.
В окото ти с нокът дращи
ръбът на първия ъгъл.
Точно зад него е пътят ми.
И той е еднопосочен.
Ако две крачки пристъпиш -
имаш шанс за многоточие...

* * *

Любовта ми към тебе, мили,
е като дума, казана не на място,
като плач на безсилие,
като кон пред празна ясла.
И е съвсем непотребна
в деня ти, препълнен догоре.
Върти се около тебе –
кученце, вързано в двора ти.
Ближе ти ръцете предано,
гледа те все в очите,
скимти жалостиво, бедната,
когато – в досада – я сриташ...
Изобщо – иска си своето,
не те оставя на мира.
Но се пази от деня, в който
сама ще си скъса синджира.

* * *

Невъзможни са ни срещите,
разминаването – също.
Колкото и да внимаваме –
изненадваме се с поглед.
Сблъскват ни случайно улиците
и се разлюляват къщите,
и едва започнал – свършва
августовският следобед.
Полуделите трамваи
си объркват разписанието,
за да ни запратят право
на кръстовището слисано.
И боли при дъжд сърцето ти
с раната ми на коляното,
и в очите ни се давят
два куплета – недописани.

* * *

ПЛАТЕНО СЪОБЩЕНИЕ

За да си гледате вашата работа,
вместо да ме предъвквате тайно:
кога съм силна, кога слаба,
кога съм трезва, кога - пияна,
с кого се смея, кого оплаквам,
кой ме целува в тъмното,
кой ми заспива на рамото ласкаво,
под чии мигли осъмвам,
с колко захар си пия кафето
и кой ми вгорчава дните,
наистина ли са дяволски светли
очите ми ненаситни,
кого наяве наричам "мили",
кого ранявам с усмивка
и каква е все пак фамилията
на Оня Иван - от стиховете ми,
дали във Петрич или във Варна
ще пална някому къщата,
ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.

Внимавайте като преглъщате.

Когато сме вече на „ти”...

Тук съм.

Твоето намигване от живота.
Любопитството ти.
Премереното вълнение в ежедневието ти.
Червената точка в съзнанието ти.
Сладката отрова във вените ти.
Болката в мускулите ти.
Билетът ти за краткото пътуване в света на невъзможностите.

Аз съм и не съм.

Мога да не изглеждам крехка и чуплива.
А всъщност да съм.
Мога да бъда кратка, остра и горчива.
Цинична.
И в същото време ужасно ранима.
Мога и да съм нежна.
Податлива като парче пластелин, което да моделираш. Мека и еластична.
Но винаги ще връщам първоначалната си форма.
Мога да съм всичко и нищо.
Мога да те пусна навсякъде в мен, а да се окажеш никъде.
Да ти разкажа всичко и нищо да не е вярно.
Да мълча, когато говоря.
Мога да се усмихвам кротко, а вътрешно да плача.
Да те предизвиквам и да побеждавам единствено себе си.
Да имам звезди в очите и малки рани в сърцето.
Мога да живея добре в моята вселена и пак да имам нужда от теб.

Мога. ..или пък не...

Но това го знаеш.
И аз го знам.
Ще играем ли?

„— Е, сега, когато се видяхме един друг — каза Еднорога, — ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе. Съгласна ли си?” („Алиса в огледалния свят”)

Think(less)

Ще се измъкнем и от тази каша.
Ще се смирим. И ще се примирим.
И както казват-спуканата чаша
на дружбата ни с теб ще залепим.

Какво от туй, че няма да запее
кристалът със предишния разкош?
Нали ще можем да налеем в нея
и старо вино, и напитък нов.

Да, поумняхме....А едва до вчера
не бих могъл за нищо на света
дори със сенчица от лицемерие
да ти простя... и сам да си простя...

Да, ние вече знаем да се пазим.
Ценим си равновесието вече.
И нито в обич, нито във омраза
ние вече не отиваме далече.


Така си е, разбира се. Не отиваме никъде надалеч. И защо ли да го правим? И колко далеч да отидем?

„Колко глупаво изискана чувствителност в един изчезващ свят..” („Денят на трифидите”, Джон Уиндъм)

Да се ровим в главите си? В емоциите си? Да бъркаме в сетивата си?

Не се хабете, мили мои. Недейте!
Не отивайте никъде, където има скрити призраци – стари и настоящи. Не търсете скелетите в гардероба си! Не се терзайте, не чувствайте, не мислете! А камо ли да мислите за това, което чувствате!

Не се събуждайте посред нощ! Не плачете! Не се вглеждайте в себе си!
Спете! Живейте здравословно! Грижете се за тялото си, което по никакъв начин няма да надживее душата ви!
Бъдете уравновесени! Правете, каквото се очаква от вас - яжте, дишайте, бъдете морални....

На кой му трябват емоции и прекалено задълбочаване в нещата?

Не и на вас!
На вас, за които е прекалено ясно, че нови сърца не поникват. Че може да се наложи да си носите старите с дупките...Ама пък за какво са ви повече дупки, от тези, които имате и използвате. По предназначение. Защото ония, страшните, душевните, сърдечните – те не трябват. А пък не зарастват.

За какво са ви на вас?
На вас, за които и без това животът е достатъчно сложен, за да си го доукрасявате с някакви си там трептения на един мускул от ляво!

Не отивайте далеч! Останете си там, където ви е мястото – в предверието на собствения ви живот, в чакалнята на краткото си, безсмислено съществуване!

Вечер край морето

Въпросната вечер започна изключително добре, а заплашваше да свърши като във филм на братя Фарели. Тръгваме за крайморската вила на мой колега, който ще ни чака там с неговото гадже. Аз съм с моето (тогавашно). За отбелязване е, че и двете наши половинки са изключително ревниви, което е чест повод за недоразумения, тъй като в тогавашния период, работихме често до късно, и в почивните дни и т.н. Та затова аз и колегата сме почти подготвени за неприятна случка, но все пак решаваме да опитаме да ги съберем, пък дано да няма инциденти. Предния ден по телефоните хвърчат луди обяснения къде е въпросната вила, защото аз не съм ходила, а и не съм шофьор и от обясненията ме заболява глава. Колегата се обяснява с моето момче и посоката е ясна. Тръгваме привечер, пристигаме след около час, почти без да се загубим и мъжете тръгват да купуват провизии.
Аз и гаджето на колегата опъваме масата на двора, под асмата, пред нас е морето, изобщо красота и романтика. По пътя приближава странен на вид човек, спира пред портата и пита за колегата. Ние обясняваме, че е до магазина и поканваме въпросния субект на двора. ТОй влиза, сяда на масата и по всичко личи, че ще остане. Местният чешит явно.
Мъжете се връщат, ние правим салата и дружно сядаме да хапнем и да пийнем, както си му е реда. Чешита продължава да стои и тримата си говорят някакви мъжки приказки, а ние се наслаждаваме на залеза. По едно време, чешита се обръща към мен и заявява сериозно:
- Ама аз тебе те познавам....
Аз съм изумена, защото по принципи не познавам такива екземпляри. Казвам нехайно:
- Да бе, откъде ще ме познаваш....
- Ами виждал съм те тука...Ти си му любовница - и сочи колегата - знам аз....
На масата настава гробно мълчание. Аз стоя като тресната и нямам думи, дори да възразя. Обелвам с тънко гласче:
- Мисля, че нещо бъркаш.
- О, не, аз никога не бъркам лица....
Туш....
При други обстоятелства бих се засмяла, но ситуацията почти е извън контрол, познавайки характера на въпросните половинки. Конфузът е пълен. Колегата ми е бесен, почти му крещи и се опитва да пресече обвиненията. Двете половинки се усмихват криво и са почти убедени вече в нашата "тайна връзка" (защото и такива обвинения е имало- че нарочно стоим до късно, за да се виждаме....). Вечерята все пак продължава, но общото настроение е по-скоро наострено. Мисля, че всички се чувстваме по-добре, когато чешита си отива и си лягаме.
От тогава срещите ни станаха все по-чести, може би в търсене на начини за възпрепятстване на някакви несъществуващи тайни взаимоотношения.
Отдавна вече никой от нас не е с въпросните хора, ние с колегата сме все още обаче приятели (макар и вече не колеги), а случката винаги ще бъде част от нашия приятелски фолклор.

Панталонът

Тази случка е доста стара, но напоследък си припомням доста такива истории, които да ме убедят за пореден път във великата мисъл на Айнщайн - "Само две неща са безкрайни - Вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен"...

В офиса, където работех преди време, един ден идва доста възрастен човечец, придружен от дебеличък, нисък субект, доста черничък на вид, който упорито се опитва да си придаде европейски вид. Човечецът пита за шефа, но него го нямаше. “Ами добре, аз.... всъщност може и вие да ми помогнете. Срещнах този човек на улицата” - и посочва черният субект, ” и той имал проблем, пък нали сме хора, трябва да се помага, нали така. Аз също съм бил в чужбина, знам колко е неприятно да не ти обърнат внимание, та моля ви се, вижте човекът какъв проблем има”. Леко объркана, насочвам поглед към субекта, който притеснено започва да обяснява на лош английски, че онзи ден си купил панталон от един магазин, но тъй като му бил не по мярка, оставил го за поправка и сега…не може да намери магазина. Добре, казвам аз, дайте да видим бележката, която са ви дали, и ще се ориентираме къде е. “Ами работата е там, че нямам никаква бележка.” Добре, казвам аз, не ви ли дадоха нещо, с което да удостоверите, че имате да получавате панталон. “Ами дадоха, но там не пише адрес” - и вади от джоба си една намачкана хартийка, на която има написано нещо от сорта “панталон, размер…”, но е написано все едно с левия крак, а и не се вижда почти нищо. Мистерия! “Добре де, казвам аз, все пак не се ли сещате за някакво място? Нещо голямо до този магазин, да ви е направило впечатление? “Ами, на главната улица беше”. “Е, добре де, офисът също е на главната улица, излезте и търгнете надолу, може и да го видите.” В този момент, човечецът, който досега си е мълчал, изтърсва: “Вижте какво, сакото му било от същия плат, като панталона. Не бихте ли могли да го пипнете, да видим каква горе-долу е материята и да видите във вашата база данни кои фирми продават този плат. Аз и затова го доведох тука, за какво ги имате тези данни, ако не можете да ги използвате?”(???!!!!!!!!)
Искам само да уточня, че тогава не работех нито в шивашка фирма, нито разполагах с подобни бази данни. Действително, имахме списъци с фирми, но те бяха много далеч от информацията, която искаше човечецът.
Шизофреничният разговор приключи с умозаключението на въпросния човечец, че всъщност май аз съм доста неуслужлива, и че по принцип е редно да помагаме на изпадналите в беда чужденци.