Да оставя в теб следи......

Страстната седмица

Започна „Страстната седмица”. Всъщност май най-безстрастното време на годината. Дните, в които трябва да се страда най-активно, да се преборят всички изкушения, да се изчистят греховните помисли, да се постели „пътят към вечния живот”.
Който пък на кого ли е притрябвал, без капка грях, излъскан и подреден, смирен и безцветен – не е много ясно.

Човекът е уникално същество именно, защото има страсти. Защото категоризира, поставя в рамки, осъжда, възхвалява (разбира се, критериите за това са твърде спорни и зависими от времето, но това е друга тема..)
Животните никога не си задават въпроса „правилно” ли е да нападната и убият жертвата си, за да се нахранят. Не я избират страстно или безпристрастно. Това са просто инстинкти.

Да обясниш „неправилното” си "пристрастно" поведение с инстинкти, е най-малкото неприемливо в нашето добре подредено, отчайващо „морално”, много знаещо, всичко разбиращо и нищо не прощаващо общество. Общество на хищници с овчи кожи и мръсни душици.

Но мисълта ми беше за страстите и седмицата, в която да се лишим от тях. Имам седем дена да се напъна да си обещая и да го изпълня:

- да спра да слушам себе си, да се вслушвам повече в другите, защото те повече разбират и знаят и тяхното мнение е много важно;

- да спра да питам и искам отговори, защото не трябва да развалям спокойствието на хората около мен, да ги притеснявам и да ги карам да мислят;

- да спра да бъда импулсивна, защото трябва повече да мисля, преди да правя нещо, да предвиждам последствията, да имам готови отговори на всеки един въпрос, и да не си задавам излишни въпроси най-вече;

- да разбирам другите постоянно и да им съчувствам, защото те са по-важни от мен и моите проблеми;

- да се науча да правя пиле фрикасе и руло стефани .. (ооп, не, това май беше другият списък...);

- да разчистя скелетите в гардероба си, да простя всичко, всичко да забравя, да се науча, че времето лекува и че ще ми мине, и че всичко, което преболедувам в момента, ще е с продължителността на един летен грип, не повече;

- да се науча да бъда поне за една седмица „вродено изискана” (по описанието на Бриджит Джоунс), да се самоусъвършенствам, да се любувам на себе си и на това, което ще направя с личността си.

- да....

Май малко дълго се получи. Но пък колко е хубаво! И безсолно! И Безстрастно!

Внимавайте да не ме срещнете някъде тази седмица! Седем дни абсолютно съвършенство!

Е, после ще ми мине, разбира се. За мен това е само една седмица, все пак. Някаква си кратка спирка по пътя.

За вас пък е целият ви живот!

Аз ще се оправя после!
Но вие - какво?....

".....
— Какво искаш?
— ЗАЩО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА?
— Ами…
— НЕ ЗНАЕШ, НАЛИ?
— Не съвсем точно. Цялата работа се предполага да е загадка, схващаш ли?
Непознатият се втренчи известно време в светеца, карайки човечеца да усети как главата му е станала прозрачна.
— ТОГАВА ЩЕ ТИ ЗАДАМ ЕДИН ПО-ПРОСТ ВЪПРОС. КАК ЗАБРАВЯТ ХОРАТА?
— Забравят какво?
— ЗАБРАВЯТ НЕЩО. ВСИЧКО.
— Ами… то… то става автоматично. — Потенциалните последователи бяха свърнали на завоя по планинската пътека. Светецът бързичко грабна просешката си паница.
— Да кажем, че тази паница е паметта ти — рече той, като я размаха неопределено. — Може да побере само толкова, ясно? Влизат нови неща, така че старите трябва да прелеят…
— НЕ. АЗ ПОМНЯ ВСИЧКО. ВСИЧКО. ДРЪЖКИ НА ВРАТИ. ИГРАТА НА СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ В КОСИТЕ. ЗВУКА ОТ НЕЧИЙ СМЯХ. СТЪПКИ. ВСЯКА МАЛКА ПОДРОБНОСТ. СЯКАШ СЕ Е СЛУЧИЛО ВЧЕРА. ВСЕ ЕДНО СЕ Е СЛУЧИЛО ЕДВА УТРЕ. ВСИЧКО. РАЗБИРАШ ЛИ?
Светецът се почеса по лъскавата гола глава.
— По традиция — каза той, — начините за забравяне включват присъединяване към Клачианския чуждестранен легион, изпиване водите на някаква вълшебна река, дето никой не я знае къде е, и поглъщане на огромни количества алкохол.
— А, ДА.
— Но алкохолът омаломощава тялото и е отрова за душата.
— НА МЕН МИ ЗВУЧИ ДОБРЕ."
(Тери Пратчет - "Музика на душата")

Автобиография

КАМЕЛИЯ КОНДОВА

ПРИЯТЕЛСКО

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта —
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш “влязох в релси”.
Отдавна, както казваш, “Няма празно”.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим…

* * *

ИМАНЕ

Едно небе, в което да се влюбвам.
(И няколко мъже покрай небето.)
Едно пристанище на тихи лудости.
Цигарите, с пари назаем взети.
Билети за безпътни автобуси.
Сандалите - изтъркани от бързане.
Един-два шанса - просто за изпускане.
И трети - дето ми е в кърпа вързан.
Пералнята - за пелени и... мисли.
Легло - за сънища. Квартално кино.
Досадник, от когото да ми писва.
Приятели - да поделиме виното.
Синът ми. Чакам първата му сричка.
(И не държа да чуя първо ма-ма.)
Оказва се, че всъщност имам всичко.

И само мене никаква ме няма.


* * *
МАРГАРИТА ПЕТКОВА


ПУНКТУАЦИЯ

Как може да свърши внезапно
нещо, дето не е започнало?
Аз ще се върна обратно.
Ти остани при точката.
Тя е голяма и кръгла
като луната в тополата.
Гледай ме как си тръгвам
и не ме спирай, моля те.
Даже в гръб съм красива.
Може би даже повече.
Този костюм ми отива.
И женствено пеят токчетата ми.
За гледане не се плаща.
И улицата е дълга.
В окото ти с нокът дращи
ръбът на първия ъгъл.
Точно зад него е пътят ми.
И той е еднопосочен.
Ако две крачки пристъпиш -
имаш шанс за многоточие...

* * *

Любовта ми към тебе, мили,
е като дума, казана не на място,
като плач на безсилие,
като кон пред празна ясла.
И е съвсем непотребна
в деня ти, препълнен догоре.
Върти се около тебе –
кученце, вързано в двора ти.
Ближе ти ръцете предано,
гледа те все в очите,
скимти жалостиво, бедната,
когато – в досада – я сриташ...
Изобщо – иска си своето,
не те оставя на мира.
Но се пази от деня, в който
сама ще си скъса синджира.

* * *

Невъзможни са ни срещите,
разминаването – също.
Колкото и да внимаваме –
изненадваме се с поглед.
Сблъскват ни случайно улиците
и се разлюляват къщите,
и едва започнал – свършва
августовският следобед.
Полуделите трамваи
си объркват разписанието,
за да ни запратят право
на кръстовището слисано.
И боли при дъжд сърцето ти
с раната ми на коляното,
и в очите ни се давят
два куплета – недописани.

* * *

ПЛАТЕНО СЪОБЩЕНИЕ

За да си гледате вашата работа,
вместо да ме предъвквате тайно:
кога съм силна, кога слаба,
кога съм трезва, кога - пияна,
с кого се смея, кого оплаквам,
кой ме целува в тъмното,
кой ми заспива на рамото ласкаво,
под чии мигли осъмвам,
с колко захар си пия кафето
и кой ми вгорчава дните,
наистина ли са дяволски светли
очите ми ненаситни,
кого наяве наричам "мили",
кого ранявам с усмивка
и каква е все пак фамилията
на Оня Иван - от стиховете ми,
дали във Петрич или във Варна
ще пална някому къщата,
ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.

Внимавайте като преглъщате.

Когато сме вече на „ти”...

Тук съм.

Твоето намигване от живота.
Любопитството ти.
Премереното вълнение в ежедневието ти.
Червената точка в съзнанието ти.
Сладката отрова във вените ти.
Болката в мускулите ти.
Билетът ти за краткото пътуване в света на невъзможностите.

Аз съм и не съм.

Мога да не изглеждам крехка и чуплива.
А всъщност да съм.
Мога да бъда кратка, остра и горчива.
Цинична.
И в същото време ужасно ранима.
Мога и да съм нежна.
Податлива като парче пластелин, което да моделираш. Мека и еластична.
Но винаги ще връщам първоначалната си форма.
Мога да съм всичко и нищо.
Мога да те пусна навсякъде в мен, а да се окажеш никъде.
Да ти разкажа всичко и нищо да не е вярно.
Да мълча, когато говоря.
Мога да се усмихвам кротко, а вътрешно да плача.
Да те предизвиквам и да побеждавам единствено себе си.
Да имам звезди в очите и малки рани в сърцето.
Мога да живея добре в моята вселена и пак да имам нужда от теб.

Мога. ..или пък не...

Но това го знаеш.
И аз го знам.
Ще играем ли?

„— Е, сега, когато се видяхме един друг — каза Еднорога, — ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе. Съгласна ли си?” („Алиса в огледалния свят”)