Когато сме вече на „ти”...

Тук съм.

Твоето намигване от живота.
Любопитството ти.
Премереното вълнение в ежедневието ти.
Червената точка в съзнанието ти.
Сладката отрова във вените ти.
Болката в мускулите ти.
Билетът ти за краткото пътуване в света на невъзможностите.

Аз съм и не съм.

Мога да не изглеждам крехка и чуплива.
А всъщност да съм.
Мога да бъда кратка, остра и горчива.
Цинична.
И в същото време ужасно ранима.
Мога и да съм нежна.
Податлива като парче пластелин, което да моделираш. Мека и еластична.
Но винаги ще връщам първоначалната си форма.
Мога да съм всичко и нищо.
Мога да те пусна навсякъде в мен, а да се окажеш никъде.
Да ти разкажа всичко и нищо да не е вярно.
Да мълча, когато говоря.
Мога да се усмихвам кротко, а вътрешно да плача.
Да те предизвиквам и да побеждавам единствено себе си.
Да имам звезди в очите и малки рани в сърцето.
Мога да живея добре в моята вселена и пак да имам нужда от теб.

Мога. ..или пък не...

Но това го знаеш.
И аз го знам.
Ще играем ли?

„— Е, сега, когато се видяхме един друг — каза Еднорога, — ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе. Съгласна ли си?” („Алиса в огледалния свят”)