Нещо за четене

Цитати от „Портретът на Дориан Грей” – Оскар Уайлд


„Всъщност, изкуството отразява онзи, който го възприема, а не животът.”

„Постъпваш глупаво, защото само едно нещо на света е по-лошо, отколкото да те одумват, и то е да не те одумват”.

„Но красотата, истинската красота, свършва там, където започва интелектуалното изражение.”

„Нещо съдбовно тегне над всяка физическа и интелектуално извисеност, която в хода на историята сякаш насочва колебливите стъпки на кралете. За предпочитане е човек да не бъде различен от себеподобните си. На тоя свят най-добре живеят грозните и глупавите. Те седят спокойно и наблюдават играта. Не знаят що е победа, но пък име спестена горчивината на поражението. Живетя тъй, както всички ние трябва да живеем – безразлични, равнодушни и необезпокоявани. Не носят гибел на другите, нито ги застига беда от чужда ръка. Твоят аристократичен произход и богатството ти, Хенри; моите умствени способности, каквито и да са те – моето изкуство, независимо от неговите достойнства; красотата на Дориан Грей – всички ние ще се измъчваме заради онова, което боговете са ни дали, ще страдаме ужасно.”

„- ....С времето заобичах потайността. Тя сякаш е единственото нещо, което може да направи съвременния живот загадъчен или пленителен. Достатъчно е човек да потули нещо най-обикновено и то става прекрасно...Предполагам, смяташ ме за ужасен глупак?
- Съвсем не - отвърна лорд Хенри. – Съвсем не, драги ми Базил. Ти, изглежда, забравяш, че съм женен, а една от прелестите на брака е, че той прави живота в лъжа абослютно необходим за двете страни. Аз никога не знам къде е съпругата ми, а тя никога не знае какво правя аз. Когато се срещнем – случва се от време на време, за да вечеряме заедно навън или да посетим херцога, - ние си приказваме невероятни и най-нелепи истории, с възможно най-сериозни физиономии.
В това отношение съпругата ми се справя много добре, всъщност далеч по-добре, отколкото успявам аз. За разлика от мен, при нея не е имало случай да обърка имената на хората, с които е била. Но хване ли ме в лъжа, изобщо не вдига скандал. Понякога изпитвам желание тя да излезе от кожата си, да го стори; но тя само ме взема на присмех.
- Неприятен ми е начинът, по който коментираш семейния си живот, Хенри – отбеляза Базил Холуорд, пристъпвайки към вратата на градината. – Смятам, че в действителност ти си отличен съпруг, но изпитваш ужасен срам от своите добродетели. Ти си необикновен човек. Всякога говориш безнравствено и никога не постъпваш безнравствено. Твоят цинизъм е само поза.
- Да бъдеш естествен, е просто поза, и то най-досадната поза, която ми е известна – изсмя се лорд Хенри.”

„После..всъшност не знам как да ти го обясня. Нещо сякаш ме предупреди, че съм на прага на ужасен прелом в живота си. Изпитах странното усещане, че съдбата ми е подготвила най-прекрасните удоволствия и възможно най-изтънчени страдания. Уплаших се и понечих да изляза. Ала не съвестта ме тласна към това, а някакъв загадъчен страх. Разбира се, този опит за бягство не ми прави чест.
- Съвестта и страхът в действителност са едно и също нещо, Базил. Съвестта е официалното име на страха, неговата форма. Това е всичко.”

„- Смехът не е лошо начало за едно приятелство и определено е най-добрият му завършек – отбеляза лордът, късайки листенца от нова маргаритка.
- Ти не разбираш какво е приятелството, Хенри – прошепна Халуорд, поклащайки глава. – Не знаеш и какво е неприязън. Ти харесваш всички, тоест, безразличен си към всички.
- Колко си несправедлив! – възкликна лорд Хенри, побутна шапката си назад и вдигна поглед към облачетата, подобни на гранки лъскава бяла коприна, които плуваха в тюркоазеното небе. – Да, ужасно си несправедлив! Отношението ми към хората в никакъв случай не еднакво. Аз подбирам приятелите си по приятната външност, познатите си по дория им нрав, а враговете си заради острия ум. Доста трудно е да пресяваш съвсем точно неприятелите си. Сред враговете ми няма глупаци. Всички те са достатъчно интелигентни и съответно всички те ме ценят.”

„..по принцип сме неспособни да приемаме у другите хора недостатъците, които притежаваме сами.”

„А ценността на дадена идея няма нищо общо с искреността на човека, който я предлага. Всъщност, най-вероятно колкото по-неискрен е човек, толкова по-голяма интелектуална стойност ще притежава идеята, понеже в цитирания случай тя няма да бъде преиначена от неговите желания, нужди или предрасъдъци. Аз обаче не възнамерявам да разисквам с теб поличитески, социологически или метафизически теми. Предпочитам хората пред принципите, а най-много от всичко на света обичам хората без принципи.”

„...В такива моменти започвам да мисля, че съм отдал цялата си душа на човек, който я възприема като цвете за петлика, накит за задоволяване на суетата му, украшение за летния ден.
- Летните дни имат склонността да се проточват дълго – промърмори лорд Хенри. – Може би ще ти доскучее по-бързо, отколкото на него. Тъжно е, като си го помислиш, но без съмнение Геният винаги надживява Красотата. Това е обяснението за огромните усилия, положени от нас да се образоваме, колкото е възможно повече. В необузданата борба за съществуване искаме да притежаваме нещо дълготрайно, ето защо пълним главите си с най-различни безсмислици и факти, с глупавата надежда да завазим своето място в живота. Високообразованият и отлично информиран човек – ето това е съвременният идеал. А умът на високообразования човек е нщо ужасно: като антикварен магазин, пълен с неоправдано скъпи, уродливи и прашни вехтории. И все пак, мисля, че ти първи ще се отегчиш. Един ден ще погледнеш твоя прияте ли чертите му ще ти се сторят нехармонични, или ще те подразни цветът на кожата му, или пък нещо друго. Дълбоко в душата си ти горчиво ще го упрекваш и определено ще мислиш, че той се е отнесъл зле с теб. При следващото му гостуване поведението ти ще бъде пределно хладно и равнодушно. Което ще бъде много жалко, защото в теб ще настъпи промяна. Това, което ми разказа, прозвуча много поетично, бих го определил като роман за изкуството, а в подобни случаи най-лошото е, че след преминаването на романтикаа човек се оказва още по-неромантичен.
- Не говори така, Хенри. Докато съм жив, образът на Дориан Грей ще ме владее. Не можеш да изпиташ същото, което чувствам аз, защото си прекалено непостоянен.
- Ах, драги ми Базил, именно затова мога да го почувствам. Верните в любовта признават само тривиалната и страна. На неверните са отредени великите и трагедии.”

„- Не съществува добро влияние, господин Грей. От научна гледна точка всяко влияние развращава.
- Защо?
- Защото да влияеш накому означава да вселиш душата си в неговата. Той вече не е способен да мисли самостоятелно или да гори с пламъка на собствените си неподправени страсти. Добродетелите му престават да бъдат истински за него, Греховете му, ако на този свят изобщо има грехове, са заимствали. Той се превръша в отзвук на чуждата музика, в изпълнител на роля, която не е била писана за него. Цел на всеки живот е самоусъвършенстването. Да изяви напълно своята същност- ето за какво живее човек. В наше време хората изпитват страх от самите себе си. Те забравят своя най-висш морален дълг – към себе си. Е, разбира се, благотворителността не им е чужда. Те хранят гладните, обличат бедните. Но собствените им души гладуват и са голи. Нашата раса е загубила смелостта си, а може би никога не сме я имали действително. Страхът от обществото, който е основата на морала, страхът от Бога, който е тайната на религията – това са двете ръководни начала за нас. И все пак...
...
- И все пак – продължи лорд Хенри с ниска мелодична интонация и елегантен жест, характерен за него оше от годините му на учене в Итън, - мсятам, че ако човек живее пълноценно и достойно, ако дава израз и форма на всяко свое чувство и мисъл и превръща в действителност всяка своя мечта..вярвам, че светът ще бъде завладян от такъв ободрителен и жизнен порив към радостта, та ние бихме забравили всички болести на средновековието и бихме се върнали към елинския идеал..а навярно дори към нещо още по-прекрасно и богато от елинския идеал. Но даже и най-хранбрият сред нас изпитва страх от себе си. Някогашното самоосакатяване на дивака е преобразувано днес в трагически анахроничното себеотрицание, което помрачава живота ни, Наказани сме заради собствените си самоограничения. Всеки порив, който се стремим да задушим, витае в съзнанието ни, отравя го, Тялото съгрешава веднъж и се избавя от своя грях, защото самият акт на прегрешение е своеобразно пречистване. След това остава само споменът за наслажданието или изтънченото удоволствие на разкаянието. Единственият начин да надвием изкушението, е да му се поддадем. Всеки опит за съпротива носи душевни терзания, мъчителен копнеж по забраненото и влечение към онова, което, поради измислени от нас чудовищни закони, сме приели за възмутително и престъпно. Известно е, че най-великите събития на света се осъществяват в съзнанието ни. И пак там, в нашето съзнание и единствено в него, биват извършвани най-тежките грехове на този свят.”

„Няма по-целебно нещо за душата от сетивата, а от сетивата може да изцели само душата.”

„Истинската загадка на този свят се крие във видимото, а не в невидимосто.”

„-Винаги ли! Това е ужасна дума. Разптрепервам се, щом я чуя. Жените я употребяват с огромно удоволствие. Те опошляват всяка романтична страст, опитвайки се да и придадат продължителност до гроб. А и отгоре на всико тази дума е изпразнена от съдържание и безсмислена. Единствената разлика между прищявката и вечната любов е, че прищявката трае малко по-дълго.”

„Обожавам простите удоволствия – отвърна лорд Хенри. – Те са последното убежище за сложните характери. Но не обичам сцените извън театъра.”

„-Колко много шум вдигат хората около верността! – възкликна лорд Хенри. – Но дори, когато човек обича, верността се явява по-скоро физиологичен проблем. Тя няма нищо общо с желанията и волята ни. Младежите искат да бъдат верни, а не могат, старците искат да изневеряват, а не могат. Това е всичко.”

„...В наше време младите си въобразяват, че парите са всичко.
- Да, а когато остареят, вече са напълно убедени в това.”

„ Ползата от емоциите е, че те ни отклоняват от правилния път...”

„- Човечеството се взема твърде насериозно. Това е неговият първороден грях.”

„...- За да си възвърне младостта, човек трябва да повтори своите някогашни безумства.
- Възхитителна теория! – ахна херцогинята. – Непременно трябва да я приложа на практика.
- Опасна теория! – процеди сър Томас през стиснати устни.
Лейди Агата поклати укорително глава, но не успя да скрие усмивката си. Господин Ърскин слушаше внимателно.
- Да, това е една от най-големите тайни на живота – продължи лорд Хенри. – В наше време повечето хора умират в резултат на някакво противно, криворазбрано благоразумие и твърде късно осъзнават, че единственото, за което не бива да съжаляват, са собствените им грешки.
Всички присъстващи се засмяха.”

„-Дориан, никога, просто никога не вземай за съпруга жена със сламеноруса коса – посъветва го той, след няколко всмуквания от цигарата.
- Защо, Хенри?
- Защото са ужасно сантиментални.
- Но аз обичам сантименталните хора.
- Изобщо не се жени, Дориан. Мъжете се женят от скука, а жените се омъжват от любопитство. И едните, и другите остават разочаровани.
- Едва ли някога ще се оженя, Хенри. Прекалено влюбен съм. Това е един от твоите афоризми. Прилгам го на практика, както и всичко друго, което ти говориш.
- В кого си влюбен? – попита след кратка пауза лорд Хенри.
- В една актриса – отвърна Дориан Грей и се изчерви.
- Твърде банално като начало – сив рамене лорд Хенри.
- Не би говорил така, ако я видиш, Хенри.
- Коя е тя?
- Нарича се Сибил Вейн.
- Никога не съм чувал за нея.
- Все още никой не е чувал за нея. Но един ден ще чуят всички. Тя е гениална.
- Драги младежо, разбери, че гениални жени няма. Жените са декоративен пол. Те никога няма какво да кажат, но го казват очарователно. Жените олицетворяват тържеството на материята над разума, точно както ние мъжете олицетворяваме тържеството на разума над морала.
- О, как може да говориш подобни неща, Хенри?
- Драги ми Дориан, това е самата истина, повярвай ми. Понастоящем се занимавам с изучаване на жените, от което следва, че ги познавам добре. Предметът не е толкова труден за изучаване, колкото предполагах в началото. Уставноивх, че жените в края на краищата се делят на две категории – обикновени, тоест безцветни, и шарени, тоест изрисувани. Обикновените или безцветните жени са много полезни. Ако искаш да си спечелиш репутацията на почтен човек, достатъчно е само да заведеш на вечеря една обикновена, но безцветна жена. Жените от втората категория са извънредно очарователни, но допускат една сериозна грешка. Подчинени на стремежа да изглеждат по-млади, те се рисуват. Нашите баби гримирали своите лица, за да могат да се представят като занимателни и остроумни събеседнички. Rouge и esprit са били неразделни в онези времена. Днес, за съжаление, това е минало. Успее ли една жена да направи така, че да изглежда с десет години по-млада от дъщеря си, тя е напълно удовлетворена. А що се отнася до интересните разговори, в цял Лондон едва ли има пет жени, с които си струва човек да говори, и за две от тях е недопустимо да бъдат приети в порядъчно общество.”

„- Не се смея, Дориан. Или по-точно казано, не се смея на теб. Ала недей да говориш, че е най-голямата любов в твоя живот. По-добре кажи, че е първата любов в твоя живот. Ти винаги ще бъдеш обичан и винаги ще бъдеш влюбен в любовта. La grande passion е привилегия на хората, които нямат какво да правят. Това е единственото предназначение на безделните класи във всяка страна. Не се страхувай. Очакват те възхитителни преживявания. Това е само началото.
- За толкова повърхностен и празноглав ли ме смяташ? – гневно възкликна Дориан Грей.
- Напротив, смятам те за много сериозен и разумен млад човек.
- Какво имаш предвид?
- Драги младежо, всъщност истински повърхностни и празноглави са хората, които обичат сам оведнъж в живота си. Онова, което те определят като вярност и преданост, за мен е привична летаргия или липса на въображение. За емоционалния живот верността в любовта е същото, което е за духовния живот постоянството в убежденията – чисто и просто признание за безсилие, за поражение. Вярност! Някой ден трябва да се заема с анализа на този феномен. Несъмнено верността включва изисотреното чувство за притежание, за собственост. Тъй много са нещата, които бихме захвърлили, ако не се страхувахме, че други хора могат да ги приберат.”

„ В началото, когато човек се влюби, той винаги започва със самоизмама, а в края винаги мами другите. Именно това хората наричат любов.”

„Ти, Хенри, неведнъж си ми казвал, че не принципите, а индивидуалностите са движещите сили на всяка епоха.”

„Съществуват отрови, които са толкова неуловими, щото изучаването на техните свойства е възможно само ако лично се подложиш на гибелното им въздействие. Някои зарази са толкова странни, че ако сиакш да разбереш природата им, трябва да ги прихванеш и преболедуваш. Ала отплатата е неизмерима!....Никоя цена не е прекалено висока за едно ново усещане.”

„Житейският опит няма никаква етическа стойност. Това е само названието, което хората дават на собствените си грешки.”

„- Не мога да повярвам. Дориан е прекалено здравомислещ, за да направи такава глупост.
- Дориан е прекалено умен, за да не прави глупости от време на време, драги ми Базил.”

„- Аз никога нищо не одобрявам, нито порицавам, защото това е проява на нелогично отношение към живота. Не сме дошли на този свят, за да се кичим с нравствените си предубеждения. Изобщо не обръщам внимание на казаното от невзрачните хора и никога не се бъркам в делата на чаровниците. Ако някой ми направи неотразимо впечатление, кактовто и начин на изява да избере този човек, ще го приема с истински възторг....Знаеш, че не съм привърженик на брака. Най-неприятната от отрицателните му черти е, че прави мъжа безкористен и себеотрицателен. А безкористните, неероистичните хора са просто скучни, безинтересни, Лиспва им индивидуалност. Все пак съществуват определени характери, които бракът дооформя и прави по-сложни. Те запазват собствения си егоизъм и същевременно прибавят към него множество други егоцентризми. Вече са принудени да водят повече от един живот. Стават по-високо организирани, а да бъдеш високо организиран, предполагам, е смисълът на човешкото съществуване. Освен това, всяко преживяване е ценно, а независимо какво говорят хората за брака, той определено е преживяване и обогатява човешкия опит.”

„- Жените са очарователно практични, много по-практични от нас – прошепна лорд Хенри. – В подобни положения ние често съвсем забравяме да споменем за брак, но те винаги ни го припомнят.”

„-... Наслаждението е изпитание, на което ни подлага Природата, неин знак за одобрение. Когато сме щастливи, ние винаги сме добри, но когато сме добри, невинаги сме щастливи.
- Но какво разбираш под „добър”? – разпалено запита лорд Холуорд.
- Да бъде добър, означава да живееш в хармония със себе си – отвърна лорд Хенри, докосвайки с тънките си бледи пръсти столчето на чашата. –Противоречието настъпва тогава, когато човек е принуден да живее в хармония с другите. Няма по-важно нещо от собствения живот. Що се отнася до живота на околните, ако човек поиска да играя ролята на моралист или пуританин, той може да парадира пред ближните си със своите нравствени възгледи, но изобщо да не се придържа към тях. Освен това Индивидуализмът всъщност има по-висша цел. Да приемеш нормите на своето време, ето в какво се състои съвременният морал. А за мен възможно най-долната проява на безнравственост е когато един културен човек приеме нормите на своето време.
- Но ако човек живее само за себе си, Хенри, той обикновено плаща жестока цена за това – отбеляза художникът.
- Да, в наше време за всичко плашаме твърде скъпо. Според мен истинската трагедия на бедните е, че могат да си позволят единствено себеотрицанието. Красивите грехове, както и повечето други красиви неща, са привилегия на богатите.
- Плаща се и по друг начин, а не само с пари.
- По какъв друг начин, Базил?
- О, например с угризения на съвестта, със страдания, със..да речем, със съзнанието за морално падение.
- Скъпи приятелю, средновековното изскуство е възхитително, но средновековните емоции отдавна са изживели своето време –сви рамене лорд Хенри. – Разбира се, те могат да бъдат използвани в белетристиката. Но, както е известно, едиствените изразни средства, прилагани донякъде успешно в белетристиката, са предимно стилистичните похвати, които в живота отдавна са излизли от употреба. Повярвай ми, цивилизованият човек обикновено не изпитва дори наченки на разкаяние за вече изживяно наслаждение, а нецивилизованият изобщо няма представа какво е наслаждение.
- Аз знам какво е наслаждение! – възкликна Дориан Грей. – Това е да обожаваш някого.
- Определено много по-приятно, отколкото да бъдеш обожаван – отвърна лорд Хенри, доакто си избираше плодове. – Страшно досадно е да бъдеш обожаван. Отношението на жените към нас е същото, каквото е отношението на човечеството към неговите богове. Те ни обожават и непрекъснато ни досаждат с различни претенции към нас.
- Бих казал, че това, което искат от нас, те вече първи са ни го дали – сериозно прошепна младежът. – Те пробъждат у нас Любовта. И смятам, че имат право да искат същото в замяна.
- Чиста истина, Дориан! –възкликна Холоурд.
- На този свят няма чиста истина – възрази лорд Хенри.
- Но това е вярно – настоя Дориан. – Трябва да признаеш, Хенри, че жените даряват на мъжете златото на живота си.
- Напълно възможно е – въздъха лорд Хенри. – Но после неизменно искат да си го вземат обратно във вид на дребни монети. Това е неприятното. Жените, както е казал един остроумен французин, ни вдъхновяват да започнем да създавам шедьоври, но все ни пречат да си осъществим докрай.
- Ти си ужасен, Хенри! Просто не знам защо те харесвам толкова много.
- И винаги ще ме харесваш – отвърна лорд Хенри. – Ще пиете ли кафе, приятели?”

„Тайната на вечната младост е да не се поддаваш на неприятните емоции.”

„- Да-извика, - ти уби любовта ми! Преди разпалваше въображението ми. Сега не можеш да събудиш дори любопитството ми.”

„Добрите намерения са безполезни опити за намеса в законите на науката”.

„Ах, тази отвратителна женска памет! Какво ужасно нещо е тя! И каква всеобхватна интелектуална ограниченост и застой разкрива! Трябва да сме възприемчиви към багрите на живота, но да ги помним в подробности, е напълно безсмислено. Подробностите винаги са пошли.”

„Веднъж цял сезон носих в бутониерата си само теменужки, в знак на своеобразен художествен траур по едно увлечение, което не искаше да умре. В края на краищата, то все пак умря. Вече съм забравил какво предизвика смъртта му. Струва ми се, че предложението на дамата да пожертва целия си свят за мен.
...Единственото очарование на миналото е в това, че е минало.”

„ – Интересно защо хората говорят такива глупости за щастливите бракове! – възклина лорд Хенри. – Един мъж може да бъде щастлив с която и да е жена, стига да не я обича!”

„- Харесвам мъже с бъдеще и жени с минало.”

„ -...Всички хубави шапки се правят от нищо.
- Както и всички добри репутации, Гладис – вметна лорд Хенри. – Представиш ли се на висота, си спечелваш врагове. Достатъчно е човек да бъде посредствен, за да стане популярен.
- Но не и сред жените – отбеляза херцогинята, поклащайки глава. – А е всеизвестно, че светът се управлява от жените. Ние не понасяме посредствеността, уверявам ви. Както е казано, ние жените обичаме с ушите си, а вие мъжете обичате с очите си, ако изобщо сте способни да обичате.”

„- Скъпи приятелю, ти започваш да морализираш и да ме поучаваш. Скоро като ново покръстен ще тръгнеш сред хората да клеймиш греховете, които са ти омръзнали...
Навярно Гладис ти е омръзнала? Така и си мислех, че ще се получи. Прекомерното и остроумие действа на нервите...”

Малкият принц - Антоан дьо Сент-Екзюпери

Иска ми се да цитирам цялата книга, но ще се задоволя само с една глава, която ми е любима. Заължително четиво!

Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.
И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.

Мария Стюард - Стефан Цвайг

Pour luy depuis j'ay meprise l'honneur
Ce qui lous puest seul nous pouvoir de bonheur
Pour luy j'ay hasarde grandeur&conscience
Pour luy tous mes parens j'ay quitte&amis
Et tous autres respectz sont a part mis.

Pour luy tous mes amis j'estime moins que rien
Et de mes ennemies je veux esperer bien
J'ay hasarde pur luy &nom & conscience
Je veux pour luy au monde renoncer
Je veux mourir our le faire avancer.

Pour luy je veux rechercher la grandeur
Et feray tout que de vray congnoistra
Que je n'ay bien, ne contentement
Qu'a l'obeir & servir loyanment.

Pour luy j'attendz tout bonne fortune
Pour luy je veux garder sante & vie
Pour luy tout de suivre j'ay envie
Et sans changer me trouvera tout une.

Стихотворението е посветено от шотландската кралица на мъжът, изпепелил сърцето и.
Преводът е твърде непрофесионален, но все пак....

Заради него аз честта презрях,
единственото щастие в живота,
задгърбих и величието свое, свойта съвест,
родители и приятели напуснах,
уважението свое в ъгъла захвърлих.
Заради него приятели свои не зачитах,
от враговете свои помощ чаках да получа,
заради него име, съвест пропилях.
Светът загуби своето значение,
умряла бих, но стигаше ми той да е успял.
Исках отново величието свое да намеря,
но само за да го изтръгна от себе си,
да не се чувствам добре, да не се чувствам задоволена,
докато не му се подчиня, за да му служа вярно.
За него щастието свое исках да получа,
за него исках да запзя всичко скъпо,
исках във всичко негово да чувствам своите следи
и без да се променям, да открия себе си!

******
Като страстно любеща, тя разтапя целия си живот в подчинение и прехласната смирение. Само могъща гордост у една любеща жена може да се превърне тъй-дивно в могъща всеотдайност. Големите дарове обаче са милост само за този, който е достоен за тях, за всеки друг те се превръщат в опасност. Силните характери стават по-силни чрез неочаквано прирасналата им власт (защото властта е техен естествен елемент), слабите характери обаче загиват под незаслуженото щастие. Триумфът не ги прави смирени, а надменни - в детинската си глупост те смесват падналия им се подарък с някаква собствена заслуга.
*********
В живота на една цена няма по-дълбоко унижение от това, че се е отдала прибързано на мъж, който не е бил достоен за такава любов; една истинска жена никога не ще може да прости такава вина нито на себе си, нито на виновния.
******
....роден за владетел, защото сам умее да се владее.
****
Тясна е границата, която отделя лудостта от дързостта, защото героичното е в същото време безразсъдно.

За любовта

Следващият откъс е от една моя много любима книга. Не съм срещала досега по-точно обяснение на любовта (ако въобще има такова...) :

"...Най-сетне се появи една девойка, която не беше облечена в черно. Носеше стомна на рамо и беше със забулена глава, но лицето и беше открито. Момчето се приближи, за да я попита за Алхимика.

И сякаш времето спря, а Всемирната душа се появи пред него с цялата си сила. Когато видя черните и очи, колебаещи се между умивката и мълчанието, разбра най-важната и най-мъдрата част от Езика, на който говореше светът и който всички хора на земята дълбоко в сърцата си бяха способни да разберат. Тя се наричаше Любов и бе по-стара от хората и от самата пустиня, но въпреки това се появяваше отново със същата сила навсякъде, където два чифта очи се срещнеха, както се срещнаха тези два чифта очи до един кладенец. Накрая устните избраха усмивката и това бе поличба. Поличбата, която, без да знае, момчето бе чакало през целия си живот и която бе търсило в овцете, в книгите, в кристалните съдове и в мълчанието на пустинята.
Това беше най-чистият Световен език, без никакви обяснения, защото Вселената не се нуждае от обяснения, за да продължи пътя си в безкрайното пространство. В този момент момчето разбра единствено, че е застанало пред жената на своя живот и че тя сигурно го знае, без да са нужни никакви думи. Беше убедено в това повече, отколкото във всичко останало на света, дори и родителите му винаги да бяха казвали, че трябва първо да ухажваш едно момиче, да се сгодиш, да го опознаеш и да имаш пари, преди да се ожениш. Но който твърди това, никога не е достигнал до универсалния език, защото потопиш ли се в него, не е трудно да разбереш, че на света има винаги има двама души, които се търсят, било сред пустинята, било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката, която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки, който работи, почива и търси съкровища под слънцето. Защото ако не беше така, мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл.
"Мактуб", каза си момчето."

"Алхимика" - Паулу Коелю

Бележка под линия:
" "Мактуб" означава "Написано е". Арабите се притесняват, че "написано е" не е съвсем правилен превод, защото макар че всичко вече е действително написано, Бог е състрадателен, и пише това просто за да ни помогне."(отново П.Коелю, "Мактуб")

Паулу Коелю - "Захир"

Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през XVIII век. Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепен­но започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост. (Фобур Сен Пиер, "Енциклопедия на фантастичното", 1953 г.)
............................................................................

Захирът?
Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв пред­мет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, как­то пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че не­щата се променят.
Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко чо­вешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.
Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.
Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим чо­вешкия род.
Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешко­то сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймя­ван.
Когато се оженим, получаваме разрешение да притежа­ваме тялото и душата на другия.
Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защо­то сме част от едно организирано общество и ако всеки за­почне да прави това, което му харесва, светът няма да вър­ви напред.
Трябва да си купуваме бижута - чрез тях се отъждест­вяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.
Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си - опасно е за пле­мето да позволява на своите членове да изразяват това, ко­ето чувстват.
Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не", защо­то другите ни харесват повече, когато казваме „да", което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.
Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.
Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така мо­жем да привлечем вниманието на някое неприятелско пле­ме.
Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изго­нени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.
Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на нови­те ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор - той ще направи всичко възможно, за да пока­жем пред другите, че имаме вкус.
Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме глад­ни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.
Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модно­то списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме полити­ци, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са раз­лични, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църк­вата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един не­истински бог.
Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.
Трябва да имате университетска диплома, макар и нико­га да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.
Трябва да учите неща, които никога няма да ви потряб­ват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: ал­гебра, тригонометрия, законите на Хамураби.
Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и то­ва да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.
Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значи­мостта на наградите.