Паулу Коелю - "Захир"

Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през XVIII век. Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепен­но започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост. (Фобур Сен Пиер, "Енциклопедия на фантастичното", 1953 г.)
............................................................................

Захирът?
Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв пред­мет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, как­то пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че не­щата се променят.
Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко чо­вешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.
Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.
Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим чо­вешкия род.
Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешко­то сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймя­ван.
Когато се оженим, получаваме разрешение да притежа­ваме тялото и душата на другия.
Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защо­то сме част от едно организирано общество и ако всеки за­почне да прави това, което му харесва, светът няма да вър­ви напред.
Трябва да си купуваме бижута - чрез тях се отъждест­вяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.
Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си - опасно е за пле­мето да позволява на своите членове да изразяват това, ко­ето чувстват.
Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не", защо­то другите ни харесват повече, когато казваме „да", което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.
Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.
Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така мо­жем да привлечем вниманието на някое неприятелско пле­ме.
Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изго­нени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.
Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на нови­те ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор - той ще направи всичко възможно, за да пока­жем пред другите, че имаме вкус.
Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме глад­ни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.
Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модно­то списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме полити­ци, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са раз­лични, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църк­вата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един не­истински бог.
Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.
Трябва да имате университетска диплома, макар и нико­га да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.
Трябва да учите неща, които никога няма да ви потряб­ват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: ал­гебра, тригонометрия, законите на Хамураби.
Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и то­ва да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.
Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значи­мостта на наградите.