You & me - forever...

Не сме се виждали от две години сигурно. Никак не се е променила, поне външно, въпреки богатия набор от вътрешни неща, които е преживяла. Далеч от мен. Не знам защо така стана – почти всички, които са били около мен преди, сега са надалеч. Все съм си казвала, че това за мен няма значение. Нещата се променят, порастват и ни разделят – и физически, и емоционално. Създаваш нови контакти, нови познанства, понякога и приятелства и си живееш в този вакуум – просто така се случва.
Докато не дойде отново момента да се сблъскаш със сенките от миналото. Ей така, уж на шега, но нещо те хваща за гърлото и те кара да се връщаш назад, назад... И ти става толкова мило и уютно! Говорим си така, все едно никога не сме се разделяли. Увлечени в малкия ни свят на спомени, ходим, хванати за ръка, зяпаме по витрините и се смеем като луди. Както едно време...
Дори не вярвам, че беше толкова отдавна. Живеехме врата до врата. Израснали сме заедно, дето се вика, от бебета. Ставаме сутрин, лягаме си вечер – и през останалото време сме заедно...все заедно...като много странна двойка разделени сиамски близнаци. Бавно формираме света си, откриваме нещата и си измисляме обяснения за тях, имаме си нашите малки тайни, общи смешки и всичко, каквото е съдено да преживее човек в това време от живота си. Безгрижното време на детските и не толкова детски понякога неща.
После се разделяме – аз в едно училище, тя в друго, после аз тук, тя – в чужбина. После губим връзка за известно време, после пак я възстановяваме. Но начина ни на общуване е същият – ето ти мистерия.
Усещам, че и през нея преминават такива мисли. Стоим и пием сокчета със сламки. И си говорим – кой, какво, кога...По-скоро тя говори, аз слушам. Тя има нужда да говори. Там е абсолютно сама, няма приятелки, няма никой. Каквото и да се е случило, го разбирам чак сега.
- Нали разбираш, по скайпа не става...
Разбирам. И ми става още по-тъжно. Изведнъж се превръщам отново в малкото хлапе, с което тя събираше калинки на двора, хранихме бездомните котки, крадяхме смокини и веднъж едва не се убихме от покрива на съседния блок – опитвахме се да върнем едно ранено гларусче на майка му...която едва не ни изкълва очите....
- Да знаеш, че много ми липсваш...
Думите излизат едновременно от нейната и от моята уста.
Човек има нужда от свидетели на живота си. На спомените си. Че тогава и там е било това. Нищо, че няма да се върне. Това са невидимите нишки, които те изграждат. Които те водят по-нататък. Малките късчета чужда памет, които формират живота ти.

От там нататък става все по-лигаво. Типично по женски.
Аз и купувам обици. Тя на мен – блузка с надпис „You & me – forever”.
Лелееее, на път съм да ревна.
Имах среща с детството си.

Музика на душата - не по Тери Пратчет

Обичам музиката. Обичам начина, по който променя вътрешния ми свят и може в рамките на няколко минути да ме развесели, разплаче, да ми припомни нещо или да ме накара да разбера какво трябва да забравя.
Винаги съм се чудила как е възможно да се разграничава музиката и звученето от текста на песента. За мен те са едно цяло, симбиоза, която е ненарушима. Рядко ми е възможно да харесам песента като мелодия, а да не обърна внимание на това какво се пее. Ако е на чужд език - търся превод. Нужно ми е да знам, защото иначе това, което има да ми каже песента, остава неразбираемо, а това намалява силно очарованието и насладата, която носят звуците.

Затова харесвам Стинг. Той обръща внимание на нещата. Музиката при него е не само сбор от ноти, подредени правилно, а съвкупност от внушения и послания – които понякога са добре скрити. Нужно е да положиш усилия, за да се добереш до тях, а това прави цялостното чувство още по-приятно.
Такъв беше и случаят с тази песен – Mad about you. Музиката е прекрасна – изключително нежна и тъжна. Музика за душата. Може би затова толкова обичам Стинг – винаги ме докосва много дълбоко, разчувства ме така да се каже на клетъчно ниво, напълно неасоциативно с някакви минали преживявания. Просто магията, която го прави различим от другите – и следователно, много любим.
Та песента е интересна не само заради качествата, които тя безспорно притежава, а заради историята, която е залегнала в основата и.

Това е историята на крал Давид и неговата пагубна любов към една жена, заради която той за малко да загуби всичко останало.
Цар Давид е библейски персонаж, царувал 40 години, от които 7 години е бил цар на Израил и 33 – на обединеното царство на Израил и Юдея. На Давид се приписва авторството на някои библейски книги, смятан е за пророк от юдаизма, християнството и исляма. Това е същият Давид, който убива гиганта Голиат с прашка. Именно това става причина за неговата изключителна популярност.
Как започва неговата тъжна история, която води до грехопадението на този иначе велик мъж – разбира се всичко започва с една жена.

Една вечер, разказва Библията, той видял една много красива жена да се къпе и бил запленен от нея. Разпитал и се оказало, че това е Вирсавия (или както е на староеврейски – Бат Шева, т.е. „дъщеря на клеветата”), която обаче била женена за Урий, един от най-смелите му войници.
По това време Урий бил на поход и цар Давид, който не бил свикнал да се лишава от нищо, пратил хората си да доведат Вирсавия в двореца и заживял в грях с нея.
Тъй като един грях без покаяние влече след себе си други, както една разплитаща се верижка, след време Вирсавия забременяла. А една бременна жена, чийто мъж е далеч от дома – какво по-сигурно доказателство за изневяра. Наказанието за това престъпление било пребиване с камъни.
Ето защо цар Давид си послужил с хитрост. Пратил да повикат Урий от бойното поле, уж за да узнае последните ходове на военните действия. А всъщност идеята му била съвсем проста – след срещата на законния съпруг със съпругата му, раждането на едно дете не би предизвикало никакви въпроси.
Урий наистина дошъл за два дни, само че не се прибрал у дома си и дори не се видял с красивата си съпруга, а спял в двореца, заедно с другарите си. Неговото обяснение било просто – война е, войници умирали далеч от семействата си, и не било подходящо, дори можело да се сметне за срамно, по същото време той да си отиде в къщи, при жена си, където да яде, да пие и да спи с нея.
Така планът не успял.
Следващото звено от веригата на греховете било още по-страшно – Давид изпратил писмо на военоначалника си Йоав, командир на Урий, в което му заповядвал да изпрати нищонеподозиращия Урий в най-опасния участък на бойните действия. И не само това, а да направи и така, че в един момент Урий да се озове сам срещу врага. Така Давид целял да придаде на убийството формата на случайност, от която никой по време на война не е застрахован.
Разбира се, Йоав изпълнил заповедта на царя.
След като узнала за гибелта на мъжа си, Вирсавия плакала за него, но след като минали задължителните седем дни траур, се омъжила за Давид. Скоро родила и син.
Ако не беше смъртта на един честен войник като Урий, всичко би изглеждало че се е подредило по прекрасен начин. На Давид му се струвало, че престъплението му ще бъде забравено. Но, както се казва в Библията, „Това било дело, с което Давид сторил зло в очите на Господа”. И наказанието не закъсняло.
По заръка на Господа, при Давид отишъл пророк Натан и му разказал следната история: „ В един град живели двама човека - един богат и един беден. Богатият имал много добитък, а бедният само едно женско агне, което купил още като малко, то се хранело и спяло с децата му. Един ден, дошъл странник и за да го гостят, богатият не дал от своите животни, а заколил агнето на бедняка, за да нахрани госта...”. Давид си помислил, че от него се очаква, както било обичайно, да вземе справедливо решение и той произнесъл следната присъда: богатият трябва да заплати на бедния четворно, за това че е извършил безчестна постъпка и затова, че не е проявил състрадание. В този миг прогърмели думите на пророка: „ ТИ си този човек! Ти порази с меч Урий, взе жена му за твоя жена и го уби с меча на амонитянците. Така каза Господ – мечът никога няма да си отиде от твоя дом, и защото ти Ме пренебрегна и взе жената на Урий за твоя жена, това, което ти си направил тайно, аз ще направя явно пред целия Израил и пред слънцето”.
Цар Давид бил съкрушен, в гласа на пророка той дочул Божия глас, видял греха си през очите Господни и разбирайки какво престъпление е извършил, възкликнал: „ Съгреших аз пред Господа”.
И Господ му простил.
Пророк Натан възвестил: „Господ сне от теб твоя грях- ти няма да умреш”.
Обяснение защо е достатъчна една дума само, за да се смени гнева Господен с милост, се дава в псалм 50: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”.
По това време е било нормално да се правят жертвоприношения, за да се изкупят греховете. Но разкаянието трябва да идва от сърцето, нещо, което често се забравяло и правело самата жертва безсмислена. Защото на Господ му е нужно само сърце, изпълнено с искрено покаяние и смирение.
Предсказанието на пророка, че това, което Давид е извършил, ще му донесе само страдания, се сбъднало много бързо. Царството било разтресено от метежи и възстания, дори едно от тях било оглавено от собствения му син Авесалом. Борбите между многобройните му деца едва не погубила царството му. Затова, по настояване на пророка Натан, цар Давид провъзгласил за свой наследник сина си от Версавия Соломон. Същият онзи Соломон, който станал прочут с изключителната си мъдрост и по време на чието царуване бил построен първият храм в Йерусалим.

Това събрах като информация от ровене в най-различни източници.

За мен интересните моменти в историята са няколко.

Първо – това, на какво е способен човек заради една любов и как дори такова свято чувство може да е в основата на най-тежкият грах – убийството. Любовта явно ни кара да виждаме нещата по друг начин и абсолютно сигурно е, че по диапазона на емоциите, които се изпитват, тя може спокойно да бъде причислена към лудостта.

Това много ми напомня за захира.
„Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през XVIII век. Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепен¬но започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост. (Фобур Сен Пиер, "Енциклопедия на фантастичното", 1953 г.)” – казва Паоло Коелю. Явно произлиза от по-рано, или както се казва – нищо ново под слънцето.
Захирът - това е човешката любов. Страстта. Не мога да разбера как някои правят разлика между двете...
А тази любов, която е описана в Първо посланието на Апостол Павел към коринтяните, глава 13, най-вероятно е божествената любов, която е освебодена от всеки грях, смирена и изчистена. Но нали Той затова е Господ, защото е съвършен. Ще цитирам тук целия текст, защото си заслужава да се прочете именно в контекста на легендата за цар Давид и Вирсавия:
„1. Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що не звънти, или кимвал, що не дрънка.
2. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.
3. И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме ползва.
4. Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,
5. не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не мисли зло,
6. не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7. всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8. Любовта никога не преминава; обаче пророчества ли са, ще се прекратят, езици ли са, ще престанат, знание ли е, ще се прекрати.
9. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме,
10. но когато дойде съвършеното, тогава това, което е частично, ще се прекрати.
11. Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете отсъждах. Но когато станах мъж, прекратих детското.
12. Защото сега виждаме неясно, като в огледало, а тогава ще видим лице в лице. Сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и аз съм бил напълно познат.
13. И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голямата от тях е любовта.“
Много хубаво описание на любовта, което често се цитира, но и много невярно, уви...”не търси своето...” – как пък не...

Вторият интересен момент е този с прошката и това, че тя идва само за този, който е с открито сърце и истинско разкаяние. Но нима това, че знаеш и разбираш какво си извършил, те оправдава? Искреното ти съжаление ще поправи ли стореното? Ще поправи разбирането ти за направеното. И ще те накара пак да обичаш себе си – отново човешката любов, която мисли, че е свята – дори в греха си.
Давид не се разделя с жената, заради която е извършил греха си. Защото я обича. Защото я иска за себе си. Защото в действителност не я смята за грешка в живота си. Защото е човек и се разкайва – но не може да се откаже. И това му се прощава, само защото е искрен и достатъчно умен да го разбере и да си признае. И заради любовта.

Накрая идва десертът. Детето, родено от този грях, става един от най-мъдрите владетели за своето време. Защото въпреки греха си, е заченато с любов. Онази, човешката, която май в край на сметка побеждава божествената воля.

Така че, мили хора, обичайте се. Бъдете грешни, осъзнавайте грешките си, примирявайте се с тях и пак ги обичайте. Любовта е силна и винаги ще победи, макар и да не го разбираме веднага.
И разбира се, слушайте Стинг.

Страстната седмица

Започна „Страстната седмица”. Всъщност май най-безстрастното време на годината. Дните, в които трябва да се страда най-активно, да се преборят всички изкушения, да се изчистят греховните помисли, да се постели „пътят към вечния живот”.
Който пък на кого ли е притрябвал, без капка грях, излъскан и подреден, смирен и безцветен – не е много ясно.

Човекът е уникално същество именно, защото има страсти. Защото категоризира, поставя в рамки, осъжда, възхвалява (разбира се, критериите за това са твърде спорни и зависими от времето, но това е друга тема..)
Животните никога не си задават въпроса „правилно” ли е да нападната и убият жертвата си, за да се нахранят. Не я избират страстно или безпристрастно. Това са просто инстинкти.

Да обясниш „неправилното” си "пристрастно" поведение с инстинкти, е най-малкото неприемливо в нашето добре подредено, отчайващо „морално”, много знаещо, всичко разбиращо и нищо не прощаващо общество. Общество на хищници с овчи кожи и мръсни душици.

Но мисълта ми беше за страстите и седмицата, в която да се лишим от тях. Имам седем дена да се напъна да си обещая и да го изпълня:

- да спра да слушам себе си, да се вслушвам повече в другите, защото те повече разбират и знаят и тяхното мнение е много важно;

- да спра да питам и искам отговори, защото не трябва да развалям спокойствието на хората около мен, да ги притеснявам и да ги карам да мислят;

- да спра да бъда импулсивна, защото трябва повече да мисля, преди да правя нещо, да предвиждам последствията, да имам готови отговори на всеки един въпрос, и да не си задавам излишни въпроси най-вече;

- да разбирам другите постоянно и да им съчувствам, защото те са по-важни от мен и моите проблеми;

- да се науча да правя пиле фрикасе и руло стефани .. (ооп, не, това май беше другият списък...);

- да разчистя скелетите в гардероба си, да простя всичко, всичко да забравя, да се науча, че времето лекува и че ще ми мине, и че всичко, което преболедувам в момента, ще е с продължителността на един летен грип, не повече;

- да се науча да бъда поне за една седмица „вродено изискана” (по описанието на Бриджит Джоунс), да се самоусъвършенствам, да се любувам на себе си и на това, което ще направя с личността си.

- да....

Май малко дълго се получи. Но пък колко е хубаво! И безсолно! И Безстрастно!

Внимавайте да не ме срещнете някъде тази седмица! Седем дни абсолютно съвършенство!

Е, после ще ми мине, разбира се. За мен това е само една седмица, все пак. Някаква си кратка спирка по пътя.

За вас пък е целият ви живот!

Аз ще се оправя после!
Но вие - какво?....

".....
— Какво искаш?
— ЗАЩО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА?
— Ами…
— НЕ ЗНАЕШ, НАЛИ?
— Не съвсем точно. Цялата работа се предполага да е загадка, схващаш ли?
Непознатият се втренчи известно време в светеца, карайки човечеца да усети как главата му е станала прозрачна.
— ТОГАВА ЩЕ ТИ ЗАДАМ ЕДИН ПО-ПРОСТ ВЪПРОС. КАК ЗАБРАВЯТ ХОРАТА?
— Забравят какво?
— ЗАБРАВЯТ НЕЩО. ВСИЧКО.
— Ами… то… то става автоматично. — Потенциалните последователи бяха свърнали на завоя по планинската пътека. Светецът бързичко грабна просешката си паница.
— Да кажем, че тази паница е паметта ти — рече той, като я размаха неопределено. — Може да побере само толкова, ясно? Влизат нови неща, така че старите трябва да прелеят…
— НЕ. АЗ ПОМНЯ ВСИЧКО. ВСИЧКО. ДРЪЖКИ НА ВРАТИ. ИГРАТА НА СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ В КОСИТЕ. ЗВУКА ОТ НЕЧИЙ СМЯХ. СТЪПКИ. ВСЯКА МАЛКА ПОДРОБНОСТ. СЯКАШ СЕ Е СЛУЧИЛО ВЧЕРА. ВСЕ ЕДНО СЕ Е СЛУЧИЛО ЕДВА УТРЕ. ВСИЧКО. РАЗБИРАШ ЛИ?
Светецът се почеса по лъскавата гола глава.
— По традиция — каза той, — начините за забравяне включват присъединяване към Клачианския чуждестранен легион, изпиване водите на някаква вълшебна река, дето никой не я знае къде е, и поглъщане на огромни количества алкохол.
— А, ДА.
— Но алкохолът омаломощава тялото и е отрова за душата.
— НА МЕН МИ ЗВУЧИ ДОБРЕ."
(Тери Пратчет - "Музика на душата")

Tu sais que la mort est femme.....

Сутринта някъде между съненото първо кафе и втора цигара, научавам вестта. Става ми леко тъжно и някак си неудобно. Докато осъзная какво става, стоя с четири жълти хризантеми пред ритуалната зала. Не знам дали съм тъжна. По-скоро не знам как трябва да се държа.
-Подходящи ли са според теб хризантемите? Гледам хора са купили карамфили... – въпросът ме поразява с абсолютната си тъпотия. „На кой му пука всъщност” – ми застава на върха на езика. Най-малко пък на този, за който ги носиш. Доброто възпитание и този път ми прави лоша услуга. Махвам отегчено.
Около мен са се събрали някакви истерични хора, които не познавам. Ученички с панталони. И с изрязани потници. Половината явно мислят, че на погребение се ходи в черно. Бившите ми учители ми говорят на „ти” и неизвестно защо ме целуват подред. Скръбта има странни проявления понякога.
Някакви деца пред мен се бутат напред, без цветя в ръка, и коментират- да влизат ли, да не влизат ли, къде да застанат, да се страхуват ли....
-Ако няма да минавате, се отместете, стоите точно на пътеката и пречите – звуча като пълна лелка, но пък авторитетно. Те бързо се свиват и се притаяват на пейките отзад. Днес по новините чух за едно момче, убили се с някакъв от бой. Да не повярваш, че са от едно поколение.
Някой припада вътре. Тълпата се разпръсква да направи място. Наистина не разбирам какво става.
-На мен ми харесват католическите погребения. Там, където накрая казват по няколко думи за това, какъв е бил човека, разказват случки с него....- това вече ми звучи разумно. И на мен ми харесват. Май не са католически, но някак си нямам сила да мисля за това. Леко почвам да се осъзнавам. Започват да се разказват случки –тогава, когато еди какво си, каза еди що си...Заслушвам се и дори се усмихвам май. Неподходящо.
Момчетата зад мен пък направо си се смеят. То си е за смях, познавайки човека, който сега лежи там някъде напред – случките си ги бива. Тромаво се придвижваме напред. Разстрел, червеи, какво тук значи някаква си личност – някакви фрази ми се мотаят в главата.
Неподходящо.
А кое е подходящото?
Гробищата трябва да са в центъра на града. Вече съм абсолютно сигурна

Моят свят - без маска и грим...

Моят свят на сенки и истини
е огромният храм на мълчание
В него всички са гневни и искрени,
Аз съм сам със свойто признание.
Моят свят е далече от хората -
някъде в неизвестно измерение.
В него нямат място проблемите
Това е свят на въображение.

Там е мойто щастие синьо,
аз съм сянка без грим неусетна.
Мойто „там” е една пантомима -
като сън-изповед мимолетна.
Моят свят е далече от хората -
някъде в неизвестно измерение.
В него нямат място проблемите,
това е свят на въображение.

Моят свят е свят, в който няма
случайни хора, случайни неща.
В моят свят не свети реклама
и няма граници и правила.
Моят свят е далече от хората -
някъде в неизвестно измерение,
В него нямат място проблемите,
Това е свят на въображение.