Не сме се виждали от две години сигурно. Никак не се е променила, поне външно, въпреки богатия набор от вътрешни неща, които е преживяла. Далеч от мен. Не знам защо така стана – почти всички, които са били около мен преди, сега са надалеч. Все съм си казвала, че това за мен няма значение. Нещата се променят, порастват и ни разделят – и физически, и емоционално. Създаваш нови контакти, нови познанства, понякога и приятелства и си живееш в този вакуум – просто така се случва.
Докато не дойде отново момента да се сблъскаш със сенките от миналото. Ей така, уж на шега, но нещо те хваща за гърлото и те кара да се връщаш назад, назад... И ти става толкова мило и уютно! Говорим си така, все едно никога не сме се разделяли. Увлечени в малкия ни свят на спомени, ходим, хванати за ръка, зяпаме по витрините и се смеем като луди. Както едно време...
Дори не вярвам, че беше толкова отдавна. Живеехме врата до врата. Израснали сме заедно, дето се вика, от бебета. Ставаме сутрин, лягаме си вечер – и през останалото време сме заедно...все заедно...като много странна двойка разделени сиамски близнаци. Бавно формираме света си, откриваме нещата и си измисляме обяснения за тях, имаме си нашите малки тайни, общи смешки и всичко, каквото е съдено да преживее човек в това време от живота си. Безгрижното време на детските и не толкова детски понякога неща.
После се разделяме – аз в едно училище, тя в друго, после аз тук, тя – в чужбина. После губим връзка за известно време, после пак я възстановяваме. Но начина ни на общуване е същият – ето ти мистерия.
Усещам, че и през нея преминават такива мисли. Стоим и пием сокчета със сламки. И си говорим – кой, какво, кога...По-скоро тя говори, аз слушам. Тя има нужда да говори. Там е абсолютно сама, няма приятелки, няма никой. Каквото и да се е случило, го разбирам чак сега.
- Нали разбираш, по скайпа не става...
Разбирам. И ми става още по-тъжно. Изведнъж се превръщам отново в малкото хлапе, с което тя събираше калинки на двора, хранихме бездомните котки, крадяхме смокини и веднъж едва не се убихме от покрива на съседния блок – опитвахме се да върнем едно ранено гларусче на майка му...която едва не ни изкълва очите....
- Да знаеш, че много ми липсваш...
Думите излизат едновременно от нейната и от моята уста.
Човек има нужда от свидетели на живота си. На спомените си. Че тогава и там е било това. Нищо, че няма да се върне. Това са невидимите нишки, които те изграждат. Които те водят по-нататък. Малките късчета чужда памет, които формират живота ти.
От там нататък става все по-лигаво. Типично по женски.
Аз и купувам обици. Тя на мен – блузка с надпис „You & me – forever”.
Лелееее, на път съм да ревна.
Имах среща с детството си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар