Музика на душата - не по Тери Пратчет

Обичам музиката. Обичам начина, по който променя вътрешния ми свят и може в рамките на няколко минути да ме развесели, разплаче, да ми припомни нещо или да ме накара да разбера какво трябва да забравя.
Винаги съм се чудила как е възможно да се разграничава музиката и звученето от текста на песента. За мен те са едно цяло, симбиоза, която е ненарушима. Рядко ми е възможно да харесам песента като мелодия, а да не обърна внимание на това какво се пее. Ако е на чужд език - търся превод. Нужно ми е да знам, защото иначе това, което има да ми каже песента, остава неразбираемо, а това намалява силно очарованието и насладата, която носят звуците.

Затова харесвам Стинг. Той обръща внимание на нещата. Музиката при него е не само сбор от ноти, подредени правилно, а съвкупност от внушения и послания – които понякога са добре скрити. Нужно е да положиш усилия, за да се добереш до тях, а това прави цялостното чувство още по-приятно.
Такъв беше и случаят с тази песен – Mad about you. Музиката е прекрасна – изключително нежна и тъжна. Музика за душата. Може би затова толкова обичам Стинг – винаги ме докосва много дълбоко, разчувства ме така да се каже на клетъчно ниво, напълно неасоциативно с някакви минали преживявания. Просто магията, която го прави различим от другите – и следователно, много любим.
Та песента е интересна не само заради качествата, които тя безспорно притежава, а заради историята, която е залегнала в основата и.

Това е историята на крал Давид и неговата пагубна любов към една жена, заради която той за малко да загуби всичко останало.
Цар Давид е библейски персонаж, царувал 40 години, от които 7 години е бил цар на Израил и 33 – на обединеното царство на Израил и Юдея. На Давид се приписва авторството на някои библейски книги, смятан е за пророк от юдаизма, християнството и исляма. Това е същият Давид, който убива гиганта Голиат с прашка. Именно това става причина за неговата изключителна популярност.
Как започва неговата тъжна история, която води до грехопадението на този иначе велик мъж – разбира се всичко започва с една жена.

Една вечер, разказва Библията, той видял една много красива жена да се къпе и бил запленен от нея. Разпитал и се оказало, че това е Вирсавия (или както е на староеврейски – Бат Шева, т.е. „дъщеря на клеветата”), която обаче била женена за Урий, един от най-смелите му войници.
По това време Урий бил на поход и цар Давид, който не бил свикнал да се лишава от нищо, пратил хората си да доведат Вирсавия в двореца и заживял в грях с нея.
Тъй като един грях без покаяние влече след себе си други, както една разплитаща се верижка, след време Вирсавия забременяла. А една бременна жена, чийто мъж е далеч от дома – какво по-сигурно доказателство за изневяра. Наказанието за това престъпление било пребиване с камъни.
Ето защо цар Давид си послужил с хитрост. Пратил да повикат Урий от бойното поле, уж за да узнае последните ходове на военните действия. А всъщност идеята му била съвсем проста – след срещата на законния съпруг със съпругата му, раждането на едно дете не би предизвикало никакви въпроси.
Урий наистина дошъл за два дни, само че не се прибрал у дома си и дори не се видял с красивата си съпруга, а спял в двореца, заедно с другарите си. Неговото обяснение било просто – война е, войници умирали далеч от семействата си, и не било подходящо, дори можело да се сметне за срамно, по същото време той да си отиде в къщи, при жена си, където да яде, да пие и да спи с нея.
Така планът не успял.
Следващото звено от веригата на греховете било още по-страшно – Давид изпратил писмо на военоначалника си Йоав, командир на Урий, в което му заповядвал да изпрати нищонеподозиращия Урий в най-опасния участък на бойните действия. И не само това, а да направи и така, че в един момент Урий да се озове сам срещу врага. Така Давид целял да придаде на убийството формата на случайност, от която никой по време на война не е застрахован.
Разбира се, Йоав изпълнил заповедта на царя.
След като узнала за гибелта на мъжа си, Вирсавия плакала за него, но след като минали задължителните седем дни траур, се омъжила за Давид. Скоро родила и син.
Ако не беше смъртта на един честен войник като Урий, всичко би изглеждало че се е подредило по прекрасен начин. На Давид му се струвало, че престъплението му ще бъде забравено. Но, както се казва в Библията, „Това било дело, с което Давид сторил зло в очите на Господа”. И наказанието не закъсняло.
По заръка на Господа, при Давид отишъл пророк Натан и му разказал следната история: „ В един град живели двама човека - един богат и един беден. Богатият имал много добитък, а бедният само едно женско агне, което купил още като малко, то се хранело и спяло с децата му. Един ден, дошъл странник и за да го гостят, богатият не дал от своите животни, а заколил агнето на бедняка, за да нахрани госта...”. Давид си помислил, че от него се очаква, както било обичайно, да вземе справедливо решение и той произнесъл следната присъда: богатият трябва да заплати на бедния четворно, за това че е извършил безчестна постъпка и затова, че не е проявил състрадание. В този миг прогърмели думите на пророка: „ ТИ си този човек! Ти порази с меч Урий, взе жена му за твоя жена и го уби с меча на амонитянците. Така каза Господ – мечът никога няма да си отиде от твоя дом, и защото ти Ме пренебрегна и взе жената на Урий за твоя жена, това, което ти си направил тайно, аз ще направя явно пред целия Израил и пред слънцето”.
Цар Давид бил съкрушен, в гласа на пророка той дочул Божия глас, видял греха си през очите Господни и разбирайки какво престъпление е извършил, възкликнал: „ Съгреших аз пред Господа”.
И Господ му простил.
Пророк Натан възвестил: „Господ сне от теб твоя грях- ти няма да умреш”.
Обяснение защо е достатъчна една дума само, за да се смени гнева Господен с милост, се дава в псалм 50: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”.
По това време е било нормално да се правят жертвоприношения, за да се изкупят греховете. Но разкаянието трябва да идва от сърцето, нещо, което често се забравяло и правело самата жертва безсмислена. Защото на Господ му е нужно само сърце, изпълнено с искрено покаяние и смирение.
Предсказанието на пророка, че това, което Давид е извършил, ще му донесе само страдания, се сбъднало много бързо. Царството било разтресено от метежи и възстания, дори едно от тях било оглавено от собствения му син Авесалом. Борбите между многобройните му деца едва не погубила царството му. Затова, по настояване на пророка Натан, цар Давид провъзгласил за свой наследник сина си от Версавия Соломон. Същият онзи Соломон, който станал прочут с изключителната си мъдрост и по време на чието царуване бил построен първият храм в Йерусалим.

Това събрах като информация от ровене в най-различни източници.

За мен интересните моменти в историята са няколко.

Първо – това, на какво е способен човек заради една любов и как дори такова свято чувство може да е в основата на най-тежкият грах – убийството. Любовта явно ни кара да виждаме нещата по друг начин и абсолютно сигурно е, че по диапазона на емоциите, които се изпитват, тя може спокойно да бъде причислена към лудостта.

Това много ми напомня за захира.
„Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през XVIII век. Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепен¬но започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост. (Фобур Сен Пиер, "Енциклопедия на фантастичното", 1953 г.)” – казва Паоло Коелю. Явно произлиза от по-рано, или както се казва – нищо ново под слънцето.
Захирът - това е човешката любов. Страстта. Не мога да разбера как някои правят разлика между двете...
А тази любов, която е описана в Първо посланието на Апостол Павел към коринтяните, глава 13, най-вероятно е божествената любов, която е освебодена от всеки грях, смирена и изчистена. Но нали Той затова е Господ, защото е съвършен. Ще цитирам тук целия текст, защото си заслужава да се прочете именно в контекста на легендата за цар Давид и Вирсавия:
„1. Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що не звънти, или кимвал, що не дрънка.
2. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.
3. И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме ползва.
4. Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,
5. не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не мисли зло,
6. не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7. всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8. Любовта никога не преминава; обаче пророчества ли са, ще се прекратят, езици ли са, ще престанат, знание ли е, ще се прекрати.
9. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме,
10. но когато дойде съвършеното, тогава това, което е частично, ще се прекрати.
11. Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете отсъждах. Но когато станах мъж, прекратих детското.
12. Защото сега виждаме неясно, като в огледало, а тогава ще видим лице в лице. Сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и аз съм бил напълно познат.
13. И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голямата от тях е любовта.“
Много хубаво описание на любовта, което често се цитира, но и много невярно, уви...”не търси своето...” – как пък не...

Вторият интересен момент е този с прошката и това, че тя идва само за този, който е с открито сърце и истинско разкаяние. Но нима това, че знаеш и разбираш какво си извършил, те оправдава? Искреното ти съжаление ще поправи ли стореното? Ще поправи разбирането ти за направеното. И ще те накара пак да обичаш себе си – отново човешката любов, която мисли, че е свята – дори в греха си.
Давид не се разделя с жената, заради която е извършил греха си. Защото я обича. Защото я иска за себе си. Защото в действителност не я смята за грешка в живота си. Защото е човек и се разкайва – но не може да се откаже. И това му се прощава, само защото е искрен и достатъчно умен да го разбере и да си признае. И заради любовта.

Накрая идва десертът. Детето, родено от този грях, става един от най-мъдрите владетели за своето време. Защото въпреки греха си, е заченато с любов. Онази, човешката, която май в край на сметка побеждава божествената воля.

Така че, мили хора, обичайте се. Бъдете грешни, осъзнавайте грешките си, примирявайте се с тях и пак ги обичайте. Любовта е силна и винаги ще победи, макар и да не го разбираме веднага.
И разбира се, слушайте Стинг.