Вярата

Често се питам в какво вярвам - съдбата, знаците, неслучайните случайности, ефекта на пеперудата, Дядо Коледа или просто в мен... Религиозната вяра, независимо от религията винаги ме е изпълвала с особени чувства, защото чисто и просто не я разбирам. Не разбирам хората, които я практикуват, и понеже аз не мога да я постигна - тя ме респектира.

Има моменти обаче, в които моето чисто човешко разбиране за нещата претърпява сериозни метаморфози. Защото не съм всезнаеща и трябва да си признавам по-често, че има неща, които не разбирам. И които са по-сериозни от моето несериозно отношение на чисто питане и търсене на отговори. Не всичко може да бъде обяснено. А и не трябва...

На Бачковския манстир сме. Ще участваме в литийното шествие, аз лично за първи път. Признавам си - много е въздействащо. Еманацията на толкова хора, събрани на едно място, свързани от някаква положителна емоция, излъчващи също такава положетелна енергия, е наистина нещо, което трябва да се преживее.
Движим се бавно през местността до пещерата, където за първи път е открита чудотворната икона. Наоколо е невероятна природна красота. Вниманието ми е отвлечено от някакво раздвижване напред и навътре. Млад мъж повдига с лекота едно момченце, и го слага на раменете си. Детето се е изгубило, или по-точно е загубено в тълпата. Мъжът го разпитва спокойно - как се казва, къде е майка му. Момченцето явно е доста шашнато, а и е достатъчно малко, за да отговаря адекватно. Знае си името, но не знае от къде е, въпреки че си знае адреса. "Къде е баща ти-на работа-къде работи-не знам-как се казва майка ти-еди как си.." и така тихичко си говорят момченцето и мъжа. "Ето затова не се водят деца по такива места" - спокойно обобщава той. Продължава да върви напред с детенцето, което видимо вече е доста по-спокойно. Дори се навежда и слуша внимателно. Май дори изглежда щастливо, че е там, горе, на силните мъжки рамене и вижда всичко от високо. Детското му личице излъчва онази мекота, която е присъща само за детството - когато още злите чудовища от сънищата не са станали реалност...

И в един момент го разбрах. Ето това е нагледно обяснение на моите питания относно онази вяра, в чисто религиозния и смисъл, който много ми бяга. В моменти, когато ти е най-трудно, когато се чувстваш изгубен от и за света, тогава просто някой да те поноси на раменете си...Докато нещата се оправят. Докато стъпиш обратно на земята. Докато се намериш. Или те намерят. Това е то - нищо повече...

Най-силната проява на вярата е може би в моментите на нещастия, несполуки, несгоди. Когато нашите човешки простички начини за въздействие върху нещата не стигат. Когато няма към какво да се обърнеш. Когато имаш просто нужда от нещо друго, от някой друг, който временно да повърви вместо теб. По пътя, който така или иначе води до някъде. Е, не винаги където ти се иска. Но идеята е не крайната дестинация, а самото пътуване. Пътуването, по време на което не винаги е нужно ти да се напрягаш, а просто понякога да оставиш нещата на някой... с по-силни рамене...