Страстната седмица

Започна „Страстната седмица”. Всъщност май най-безстрастното време на годината. Дните, в които трябва да се страда най-активно, да се преборят всички изкушения, да се изчистят греховните помисли, да се постели „пътят към вечния живот”.
Който пък на кого ли е притрябвал, без капка грях, излъскан и подреден, смирен и безцветен – не е много ясно.

Човекът е уникално същество именно, защото има страсти. Защото категоризира, поставя в рамки, осъжда, възхвалява (разбира се, критериите за това са твърде спорни и зависими от времето, но това е друга тема..)
Животните никога не си задават въпроса „правилно” ли е да нападната и убият жертвата си, за да се нахранят. Не я избират страстно или безпристрастно. Това са просто инстинкти.

Да обясниш „неправилното” си "пристрастно" поведение с инстинкти, е най-малкото неприемливо в нашето добре подредено, отчайващо „морално”, много знаещо, всичко разбиращо и нищо не прощаващо общество. Общество на хищници с овчи кожи и мръсни душици.

Но мисълта ми беше за страстите и седмицата, в която да се лишим от тях. Имам седем дена да се напъна да си обещая и да го изпълня:

- да спра да слушам себе си, да се вслушвам повече в другите, защото те повече разбират и знаят и тяхното мнение е много важно;

- да спра да питам и искам отговори, защото не трябва да развалям спокойствието на хората около мен, да ги притеснявам и да ги карам да мислят;

- да спра да бъда импулсивна, защото трябва повече да мисля, преди да правя нещо, да предвиждам последствията, да имам готови отговори на всеки един въпрос, и да не си задавам излишни въпроси най-вече;

- да разбирам другите постоянно и да им съчувствам, защото те са по-важни от мен и моите проблеми;

- да се науча да правя пиле фрикасе и руло стефани .. (ооп, не, това май беше другият списък...);

- да разчистя скелетите в гардероба си, да простя всичко, всичко да забравя, да се науча, че времето лекува и че ще ми мине, и че всичко, което преболедувам в момента, ще е с продължителността на един летен грип, не повече;

- да се науча да бъда поне за една седмица „вродено изискана” (по описанието на Бриджит Джоунс), да се самоусъвършенствам, да се любувам на себе си и на това, което ще направя с личността си.

- да....

Май малко дълго се получи. Но пък колко е хубаво! И безсолно! И Безстрастно!

Внимавайте да не ме срещнете някъде тази седмица! Седем дни абсолютно съвършенство!

Е, после ще ми мине, разбира се. За мен това е само една седмица, все пак. Някаква си кратка спирка по пътя.

За вас пък е целият ви живот!

Аз ще се оправя после!
Но вие - какво?....

".....
— Какво искаш?
— ЗАЩО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА?
— Ами…
— НЕ ЗНАЕШ, НАЛИ?
— Не съвсем точно. Цялата работа се предполага да е загадка, схващаш ли?
Непознатият се втренчи известно време в светеца, карайки човечеца да усети как главата му е станала прозрачна.
— ТОГАВА ЩЕ ТИ ЗАДАМ ЕДИН ПО-ПРОСТ ВЪПРОС. КАК ЗАБРАВЯТ ХОРАТА?
— Забравят какво?
— ЗАБРАВЯТ НЕЩО. ВСИЧКО.
— Ами… то… то става автоматично. — Потенциалните последователи бяха свърнали на завоя по планинската пътека. Светецът бързичко грабна просешката си паница.
— Да кажем, че тази паница е паметта ти — рече той, като я размаха неопределено. — Може да побере само толкова, ясно? Влизат нови неща, така че старите трябва да прелеят…
— НЕ. АЗ ПОМНЯ ВСИЧКО. ВСИЧКО. ДРЪЖКИ НА ВРАТИ. ИГРАТА НА СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ В КОСИТЕ. ЗВУКА ОТ НЕЧИЙ СМЯХ. СТЪПКИ. ВСЯКА МАЛКА ПОДРОБНОСТ. СЯКАШ СЕ Е СЛУЧИЛО ВЧЕРА. ВСЕ ЕДНО СЕ Е СЛУЧИЛО ЕДВА УТРЕ. ВСИЧКО. РАЗБИРАШ ЛИ?
Светецът се почеса по лъскавата гола глава.
— По традиция — каза той, — начините за забравяне включват присъединяване към Клачианския чуждестранен легион, изпиване водите на някаква вълшебна река, дето никой не я знае къде е, и поглъщане на огромни количества алкохол.
— А, ДА.
— Но алкохолът омаломощава тялото и е отрова за душата.
— НА МЕН МИ ЗВУЧИ ДОБРЕ."
(Тери Пратчет - "Музика на душата")