Ще се измъкнем и от тази каша.
Ще се смирим. И ще се примирим.
И както казват-спуканата чаша
на дружбата ни с теб ще залепим.
Какво от туй, че няма да запее
кристалът със предишния разкош?
Нали ще можем да налеем в нея
и старо вино, и напитък нов.
Да, поумняхме....А едва до вчера
не бих могъл за нищо на света
дори със сенчица от лицемерие
да ти простя... и сам да си простя...
Да, ние вече знаем да се пазим.
Ценим си равновесието вече.
И нито в обич, нито във омраза
ние вече не отиваме далече.
Така си е, разбира се. Не отиваме никъде надалеч. И защо ли да го правим? И колко далеч да отидем?
„Колко глупаво изискана чувствителност в един изчезващ свят..” („Денят на трифидите”, Джон Уиндъм)
Да се ровим в главите си? В емоциите си? Да бъркаме в сетивата си?
Не се хабете, мили мои. Недейте!
Не отивайте никъде, където има скрити призраци – стари и настоящи. Не търсете скелетите в гардероба си! Не се терзайте, не чувствайте, не мислете! А камо ли да мислите за това, което чувствате!
Не се събуждайте посред нощ! Не плачете! Не се вглеждайте в себе си!
Спете! Живейте здравословно! Грижете се за тялото си, което по никакъв начин няма да надживее душата ви!
Бъдете уравновесени! Правете, каквото се очаква от вас - яжте, дишайте, бъдете морални....
На кой му трябват емоции и прекалено задълбочаване в нещата?
Не и на вас!
На вас, за които е прекалено ясно, че нови сърца не поникват. Че може да се наложи да си носите старите с дупките...Ама пък за какво са ви повече дупки, от тези, които имате и използвате. По предназначение. Защото ония, страшните, душевните, сърдечните – те не трябват. А пък не зарастват.
За какво са ви на вас?
На вас, за които и без това животът е достатъчно сложен, за да си го доукрасявате с някакви си там трептения на един мускул от ляво!
Не отивайте далеч! Останете си там, където ви е мястото – в предверието на собствения ви живот, в чакалнята на краткото си, безсмислено съществуване!
Няма коментари:
Публикуване на коментар