Колко са по-бивши чувствата, толкова е по-страхотен секса.
Нещо невярно ли казах? Eдва ли...
В днешния високо-технологичен и много напредничав 21 век, разбирането за „бивши”-те неща е крайно недифинирано.
Както модата, която се върти на принципа на виенското колело, така и други разни категории, пък било то и чувствени, нямат давност.
Колкото по-отдавна се познаваме, колкото по-малко лични контакти (освен креватни) сме имали, толкова по-добре. И за секса, и за след секса.
Винаги можем да подновим нещата, пък било то и само за една нощ. Даже по-добре. После винаги може да си тръгнем – чао, до следващия път, обаждай се...
Отиваме си бързо, както и сме дошли, между няколко задачи и важни цели за превземане. Няма сълзи, няма обяснения – ставаме бързо бивши, без да сме били настоящи. И водим добронамерения, малко превзет диалог на перфектните бивши – възпитани и лустрирани до повредения мозък на крехките си кости. И дори се чувстваме нормално...
Как се получи това? Кога започнахме да си играем на толкова безчувствени? Кога се превърнахме в най-големите циници, които вечер хапят възглавницата, за да не заплачат, пият антидепресанти и пазят надълбоко малкия си порцеланов свят от изгубени илюзии...
Поколението, което си топли яденето на микровълнови печки, работи на същия принцип и с чувствата си – претопля ги бързо и рязко, те стават готови за консумация и след това изстиват достатъчно бързо, за да не се предизвика опасно парене.
Същото поколение, което мисли, че скайп е най-голямото семейство, и се бори да има повече приятели и безсмислени активности, но само във фейсбук.
Поколението на изкуствените заместители в храните..и навсякъде другаде.
Хората, които живеят в бъдещето, без да са познавали миналото.
Децата на прехода във всякакъв смисъл.
Красивите опаковки и празните души.
Формата без съдържанието.
Ние сме тези, които винаги изтриваме хисторито. И понякога (ама само понякога) оставяме едни кукис – ей така, за разнообразие.
Перфектните дезертьори.
