Мъжте и жените. Секса и приятелството. Разбитите сърца и болката. Какво става когато загубим пътя? Какво става когато ни боли толкова, че две не виждаме от болка?
За това си мислех, седейки си в любимото кафе. Как ли успяваме да нараним някого до толкова, че да го накараме да плаче? Как ли успяваме да разбием сърцето му толкова жестоко, че то да не спре да кърви дълго време. Защо убиваме доверието и вярата в доброто и истинското? Как ли го правим? И най-важното може би е защо?
Мъжете и жените. Силните и слабите. Мъжете сме тези, които твърдим, че сме силния пол. Страхотните пичове, в чието обкръжение трябва да гравитират жените. До толкова сме свикнали да приемаме жената до нас за даденост, че когато срещнем нещо наистина красиво и неподправено, не можем да го оценим или просто не ни се иска - защото ще срещнем друга. Та нали около нас гравитират толкова много други.
Пресягаме се, взимаме това което искаме без ни най-малко да се замислим, че може би си играем с душата на другия. Че може би ще разбием сърцето му. Че може би ще го накараме да страда. Дали осъзнаваме какво правим с тези си действия? Дали можем да проумеем, че ще се подиграем с чувствата на другия и че може би ще успеем да убием нещо в него. Така че да не може то да порастне никога отново така силно и красиво? Че може би отнемаме от нея нещо толкова рядко?
За мен "Леглото на Виктория" е една алегория на свободния дух, спокойствието, доверието, емоциите и и още много други неща които правят света по-красив и по светъл. Изпълнен с надежда и обич, с красота и радост. Никога не съм се чувствал така сигурен и спокоен както в кратките моменти, които съм прекарвал в "Леглото на Вики". Уханието на емоции, мекотата на спокойствието, докосването на красотата - все неща които човек може да усети само там - в своето "Легло на Вики". Винаги съм се опитвал да отговарям със същото - да успея да предложа пристан, където сърцето да отпочине след плаване през бурния океан на живота, крепост която да пази душицата, имаща нужда от малко почивка, твърда ръка, която да защити детето и светликна, за да намери личността пътя, изгубен в тъмнината на несигурността.
Дали се замисляме колко изхабяваме хората, играейки си с тях. Всеки път когато направим нещо което разочарова някой, ние го изхабяваме. Не се ли замисляме, че този някой ще се стопи като тебешир с който е писано дълго, дълго по черната дъска? Ами ако този тебешир свърши? Ако угасне пламъчето? Ако спре да се върти колелото? А ако човека няма своето "Легло на Вики", където да се отпусне и да презареди? Ще изчезне в нощта, ще се превърне в поредния призрак, блуждаещ насам натам. Защо прекършваме страстта и душата на човек? Съзнателно ли го правим или просто се забавляваме?
Ама че сълзлива тема стана. Толкова въпросителни не съм използвал за последните няколко години. Мисля си обаче, че написаното по-горе е добър момент да се замислим за това как се държим с околните. Дали наистина не убиваме и изхабяваме по нещо от тях с държанието си, което не оправдава очакванията. Дали не го правим, защото други са го правили с нас и ние вече не усещаме какво правим?
източник
Няма коментари:
Публикуване на коментар