Напоследък все по-често се улавям, че мисля за минали събития, минали хора, минали емоции...Дали защото настоящето не е толкова изпъстрено с преживявания, или защото малко по малко усещам, че спомените ми ми липсват, не зная. Хора, които са били до мен по някакъв начин ,а вече не са, понякога заради тях самите, друг път-заради обстоятелства, идват в съня ми, мъчат ме и се събуждам, изпотена и объркана - кое е минало, кое е сега...
Колкото повече минава времето, толкова повече разбирам как то ме моделира и не то ме оприличава, а аз приличам на него. Дали е защото пораствам, или просто така е в живота- винаги мислим за онова, което нямаме.
Мисля си - искам ли да се повторят тези моменти, да ги изживея наново? По-скоро не, тъй като, сега, от позицията на знаеща какво ще се случи, постъпвайки по определен начин, ще изгубя именно онова, което е може би най-ценното в живота-спонтанността. И възможността да направиш нещо, чиито последствия ще оцениш след много време. Понякога е полезно, защото помага за вземането на решения. Знанието не носи щастие. По-скро мисля, че искам да добия смелост да реализирам настоящето. Защото животът е това, което ни се случава, докато правим планове за бъдещето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар