Да ти липсват някои неща, е неизменна част от щастието. Интересно колко пъти ли се сещаме за това, когато живеем, в един свят, забързан, с все по-големи изисквания, все по-нарастващи нужди и все по-намаляващи източници, за да задоволим исканията си? Колко ли е лесно да обвиниш някого до себе си в несъпричастност, неразбиране, безразличие? И колко ли всъщност си готов да дадеш ти самия? Подозирайки някого в нехайност към твоите чувства, колко пъти се сещаш за неговите? И за това, че хората реагират различно на различните неща и че всъщност всичко е само в главите ни? Както в оня прекрасен виц, в който един отива на психиатър и докторът започва да му показва различни картинки- квадрат, триъгълник, кръг и неизменно му задава един и същ въпрос: „На какво ви напомня тази картинка?” Отговорът винаги е един и същ: „На секс”. Накрая докторът казва: „За мен вие сте сексуален маниак, това е моята диагноза”. На което пациента отговаря възмутено:”Хайде сега, докторе, хубава работа. Вие тука от половин час ми показвате мръсни картинки, и после – аз съм бил извратен?”.
Двама души може да гледат едно и също нещо, и да виждат различни неща. Значи ли това, че някой от тях има по-правилна гледна точка? И къде всъщност е реалността?
Мисля за всичко това, и не мога да се отърва от усещането, че въпреки всичко, единството, а не различията ни правят близки, те събират хората и свързват душите на другото ниво. Нима е лесно да харесаш различния? Да се сближиш с него? Едва ли. По-скоро той ще остане за теб като онези кораби, които са в морето –всеки със собствена светлина (несъмнено красиво), но тези светлини никога не се срещат, защото тогава корабите ще изгубят посоката си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар