Урок по френски

Говорим си с детето на моя приятелка, докато тя прави кафе в кухнята. Преди това ставаше въпрос как те в детската градина ще учат английски и колко е хубаво да се знаят чужди езици. Приятелката ми усилено ме хвали, че знам и френски. Малкият ме гледа подозрително и изведнъж изтърсва:
- Как е на френски „Франклин”?
- ??!! (аз)
Усетил сериозната пробойна в моите знания, той продължава упорито:
- А как е „Бен тен”? А Тинки-Уинки?
Едва се сдържам да не прихна. Хлапето усеща, че се е получила някаква смешка и заподскачва около мен, припявайки си:
- А как е „Х-мен”, а Хана Монтана, а Спайдърмен.......
Ако мога да перифразирам Камен Донев, идваше ми да отида и пак да я завърша френската гимназия....Ей, на какво ни (или по-скоро НЕ ни)учат в училище...

Eternal Sunshine of The Spotless Mind (или Един мозък в две тела (част 2))

[19.5.2010 г. 11:47:35] тя: знаеш ли как да направя един ред от една таблица сив - целия
[19.5.2010 г. 11:49:26] тя: аз разбрах как - остави
[19.5.2010 г. 11:56:50] аз: кое
[19.5.2010 г. 11:56:54] аз: а реда ли
[19.5.2010 г. 11:57:01] тя: да ама аз се сетих
[19.5.2010 г. 11:57:01] аз: ми маркираш го и от кофичката с боята
[19.5.2010 г. 11:57:09] аз: колко си умна господииии
[19.5.2010 г. 11:57:13] аз: :*
[19.5.2010 г. 11:58:17] тя: не е от там но нищо
[19.5.2010 г. 11:58:46] аз: аз като ти приказвам че си умна
[19.5.2010 г. 11:58:52] тя: да бе
[19.5.2010 г. 11:58:59] тя: да не ми се надява човек
[19.5.2010 г. 11:59:16] аз: е как да не е
[19.5.2010 г. 11:59:19] аз: какво ме правиш на луда
[19.5.2010 г. 11:59:21] аз: ей сега пробвах
[19.5.2010 г. 11:59:29] аз: еййй
[19.5.2010 г. 11:59:32] аз: момиченце
[19.5.2010 г. 11:59:39] тя: ми аз го направих от друго място
[19.5.2010 г. 11:59:45] тя: с кофата нещо не стана
[19.5.2010 г. 11:59:47] аз: става
[19.5.2010 г. 11:59:54] аз: маркираш целия ред от числото
[19.5.2010 г. 11:59:57] тя: е значи и ти си умна
[19.5.2010 г. 12:00:02] аз: целия ред от редчето и с кофата
[19.5.2010 г. 12:01:56] тя: ама ти на ексела ли
[19.5.2010 г. 12:02:02] аз: да
[19.5.2010 г. 12:02:04] тя: аз щото на уорда
[19.5.2010 г. 12:02:07] аз: хахахаха
[19.5.2010 г. 12:02:12] тя: хахахха
[19.5.2010 г. 12:02:19] тя: един мозък две глави
[19.5.2010 г. 12:02:24] аз: тооочно
[19.5.2010 г. 12:02:24] тя: аз ти казвам
[19.5.2010 г. 12:02:42] тя: ако се разделим едната от нас ще оглупее тотално
[19.5.2010 г. 12:03:00] аз: (rofl)
[19.5.2010 г. 17:17:32] аз: :*

You & me - forever...

Не сме се виждали от две години сигурно. Никак не се е променила, поне външно, въпреки богатия набор от вътрешни неща, които е преживяла. Далеч от мен. Не знам защо така стана – почти всички, които са били около мен преди, сега са надалеч. Все съм си казвала, че това за мен няма значение. Нещата се променят, порастват и ни разделят – и физически, и емоционално. Създаваш нови контакти, нови познанства, понякога и приятелства и си живееш в този вакуум – просто така се случва.
Докато не дойде отново момента да се сблъскаш със сенките от миналото. Ей така, уж на шега, но нещо те хваща за гърлото и те кара да се връщаш назад, назад... И ти става толкова мило и уютно! Говорим си така, все едно никога не сме се разделяли. Увлечени в малкия ни свят на спомени, ходим, хванати за ръка, зяпаме по витрините и се смеем като луди. Както едно време...
Дори не вярвам, че беше толкова отдавна. Живеехме врата до врата. Израснали сме заедно, дето се вика, от бебета. Ставаме сутрин, лягаме си вечер – и през останалото време сме заедно...все заедно...като много странна двойка разделени сиамски близнаци. Бавно формираме света си, откриваме нещата и си измисляме обяснения за тях, имаме си нашите малки тайни, общи смешки и всичко, каквото е съдено да преживее човек в това време от живота си. Безгрижното време на детските и не толкова детски понякога неща.
После се разделяме – аз в едно училище, тя в друго, после аз тук, тя – в чужбина. После губим връзка за известно време, после пак я възстановяваме. Но начина ни на общуване е същият – ето ти мистерия.
Усещам, че и през нея преминават такива мисли. Стоим и пием сокчета със сламки. И си говорим – кой, какво, кога...По-скоро тя говори, аз слушам. Тя има нужда да говори. Там е абсолютно сама, няма приятелки, няма никой. Каквото и да се е случило, го разбирам чак сега.
- Нали разбираш, по скайпа не става...
Разбирам. И ми става още по-тъжно. Изведнъж се превръщам отново в малкото хлапе, с което тя събираше калинки на двора, хранихме бездомните котки, крадяхме смокини и веднъж едва не се убихме от покрива на съседния блок – опитвахме се да върнем едно ранено гларусче на майка му...която едва не ни изкълва очите....
- Да знаеш, че много ми липсваш...
Думите излизат едновременно от нейната и от моята уста.
Човек има нужда от свидетели на живота си. На спомените си. Че тогава и там е било това. Нищо, че няма да се върне. Това са невидимите нишки, които те изграждат. Които те водят по-нататък. Малките късчета чужда памет, които формират живота ти.

От там нататък става все по-лигаво. Типично по женски.
Аз и купувам обици. Тя на мен – блузка с надпис „You & me – forever”.
Лелееее, на път съм да ревна.
Имах среща с детството си.

Един мозък в две тела

Петък вечер. Имаме спешна нужда от питие и място със забавлениея. Където и да е то.
Два часа по-късно вече сме на третото питие, шоколад и половина и две пакетчета ядки.
Нямам идея защо жените, когато нещо им е кофти, се тъпчат с шоколад. Ама помага.
- Почти никога не можем да си обясним защо другите постъпват така, нали? А може тяхното разбиране за нещата да е различно от нашето. Може би възприятията ни работят различно... - тя маха възбудено с цигарата - не знам коя подред за вечерта.
Заглеждам я през цигарения дим.
Моята любима приятелка.
Кога ли започна нашата "love story"?
Нямам и най-малката идея. Така е с хубавите неща - много често дори не разбираш как са ти се случили.
Помня само, че аз я харесах веднага.
Тя мен-малко по -късно.
Аз наистина съм трудна за харесване и много лесна за обичане. Само трябва да поискаш да останеш. Никак не се учудих, че ми го каза в очите един ден. Наистина е прекрасно да имаш някой, който те обича - какъвто си.
Сега сме вече на етапа "Зная всичко което и ти знаеш за мен", както го е казал Недялко Йорданов.
Смели сме се заедно, напивали сме се заедно, говорили сме по много за всичко, плакали сме заедно (тя е един от малкото хора,които ме е виждал да плача...).
Допусната е до "черната кутия" без резерви. Само от мисълта каква компроматна война можем да си спретнем един ден ми се свива стомаха. Хубаво е да мога да си правя шеги с това.
-...и много честно забравяме май, че всеки си е някакъв...И тях друга майка ги е раждала...Или пък и аз не знам вече...-продължава тя.
Усмихвам се.
Тя е по-добра от мен.
Може би аз никога не забравям, че имам зъби и ги използвам често.
- Не е до това, че са с други майки. Понякога трябва да приемем, че в дадената ситуация са били чисто и просто прасета...И да не търсим сложните обяснения. Все, в един момент от живота си, всеки е прасе за някой друг. Просто на тях им се случва доста по-често...
Смеем се високо и силно.
- Хайде ела сега да те размажа на билярд.
- А, никак няма да ти е трудно, като имаш предвид с кой ще играеш...
"Размазваме" се няколко часа.
Междувременно играем и Дартс. Тя няколко пъти качва стреличките на покрива на Дартса. Катерим се по столове да ги вземем. Всичко това е съпроводено с много питиета, цигари, нездравословни разсъждения и смях.
Тръгваме си последни от заведението, доста пили и в прекрасно настроение.
- Май не се напихме, а?
- Нищо, другия път...
Една съвсем обикновена момичешка вечер на странното симбиотично наше създание, или както го е кръстила тя - "един мозък в две тела".
Найс, а..?