Feel the difference

Да ти липсват някои неща, е неизменна част от щастието. Интересно колко пъти ли се сещаме за това, когато живеем, в един свят, забързан, с все по-големи изисквания, все по-нарастващи нужди и все по-намаляващи източници, за да задоволим исканията си? Колко ли е лесно да обвиниш някого до себе си в несъпричастност, неразбиране, безразличие? И колко ли всъщност си готов да дадеш ти самия? Подозирайки някого в нехайност към твоите чувства, колко пъти се сещаш за неговите? И за това, че хората реагират различно на различните неща и че всъщност всичко е само в главите ни? Както в оня прекрасен виц, в който един отива на психиатър и докторът започва да му показва различни картинки- квадрат, триъгълник, кръг и неизменно му задава един и същ въпрос: „На какво ви напомня тази картинка?” Отговорът винаги е един и същ: „На секс”. Накрая докторът казва: „За мен вие сте сексуален маниак, това е моята диагноза”. На което пациента отговаря възмутено:”Хайде сега, докторе, хубава работа. Вие тука от половин час ми показвате мръсни картинки, и после – аз съм бил извратен?”.
Двама души може да гледат едно и също нещо, и да виждат различни неща. Значи ли това, че някой от тях има по-правилна гледна точка? И къде всъщност е реалността?
Мисля за всичко това, и не мога да се отърва от усещането, че въпреки всичко, единството, а не различията ни правят близки, те събират хората и свързват душите на другото ниво. Нима е лесно да харесаш различния? Да се сближиш с него? Едва ли. По-скоро той ще остане за теб като онези кораби, които са в морето –всеки със собствена светлина (несъмнено красиво), но тези светлини никога не се срещат, защото тогава корабите ще изгубят посоката си.

Музинки

Това е за един много специален човек, на който искам да кажа всичко това, но все не намирам сили...

Размисли и страсти

Напоследък все по-често се улавям, че мисля за минали събития, минали хора, минали емоции...Дали защото настоящето не е толкова изпъстрено с преживявания, или защото малко по малко усещам, че спомените ми ми липсват, не зная. Хора, които са били до мен по някакъв начин ,а вече не са, понякога заради тях самите, друг път-заради обстоятелства, идват в съня ми, мъчат ме и се събуждам, изпотена и объркана - кое е минало, кое е сега...
Колкото повече минава времето, толкова повече разбирам как то ме моделира и не то ме оприличава, а аз приличам на него. Дали е защото пораствам, или просто така е в живота- винаги мислим за онова, което нямаме.
Мисля си - искам ли да се повторят тези моменти, да ги изживея наново? По-скоро не, тъй като, сега, от позицията на знаеща какво ще се случи, постъпвайки по определен начин, ще изгубя именно онова, което е може би най-ценното в живота-спонтанността. И възможността да направиш нещо, чиито последствия ще оцениш след много време. Понякога е полезно, защото помага за вземането на решения. Знанието не носи щастие. По-скро мисля, че искам да добия смелост да реализирам настоящето. Защото животът е това, което ни се случава, докато правим планове за бъдещето.

Вечер край морето

Въпросната вечер започна изключително добре, а заплашваше да свърши като във филм на братя Фарели. Тръгваме за крайморската вила на мой колега, който ще ни чака там с неговото гадже. Аз съм с моето (тогавашно). За отбелязване е, че и двете наши половинки са изключително ревниви, което е чест повод за недоразумения, тъй като в тогавашния период, работихме често до късно, и в почивните дни и т.н. Та затова аз и колегата сме почти подготвени за неприятна случка, но все пак решаваме да опитаме да ги съберем, пък дано да няма инциденти. Предния ден по телефоните хвърчат луди обяснения къде е въпросната вила, защото аз не съм ходила, а и не съм шофьор и от обясненията ме заболява глава. Колегата се обяснява с моето момче и посоката е ясна. Тръгваме привечер, пристигаме след около час, почти без да се загубим и мъжете тръгват да купуват провизии.
Аз и гаджето на колегата опъваме масата на двора, под асмата, пред нас е морето, изобщо красота и романтика. По пътя приближава странен на вид човек, спира пред портата и пита за колегата. Ние обясняваме, че е до магазина и поканваме въпросния субект на двора. ТОй влиза, сяда на масата и по всичко личи, че ще остане. Местният чешит явно.
Мъжете се връщат, ние правим салата и дружно сядаме да хапнем и да пийнем, както си му е реда. Чешита продължава да стои и тримата си говорят някакви мъжки приказки, а ние се наслаждаваме на залеза. По едно време, чешита се обръща към мен и заявява сериозно:
- Ама аз тебе те познавам....
Аз съм изумена, защото по принципи не познавам такива екземпляри. Казвам нехайно:
- Да бе, откъде ще ме познаваш....
- Ами виждал съм те тука...Ти си му любовница - и сочи колегата - знам аз....
На масата настава гробно мълчание. Аз стоя като тресната и нямам думи, дори да възразя. Обелвам с тънко гласче:
- Мисля, че нещо бъркаш.
- О, не, аз никога не бъркам лица....
Туш....
При други обстоятелства бих се засмяла, но ситуацията почти е извън контрол, познавайки характера на въпросните половинки. Конфузът е пълен. Колегата ми е бесен, почти му крещи и се опитва да пресече обвиненията. Двете половинки се усмихват криво и са почти убедени вече в нашата "тайна връзка" (защото и такива обвинения е имало- че нарочно стоим до късно, за да се виждаме....). Вечерята все пак продължава, но общото настроение е по-скоро наострено. Мисля, че всички се чувстваме по-добре, когато чешита си отива и си лягаме.
От тогава срещите ни станаха все по-чести, може би в търсене на начини за възпрепятстване на някакви несъществуващи тайни взаимоотношения.
Отдавна вече никой от нас не е с въпросните хора, ние с колегата сме все още обаче приятели (макар и вече не колеги), а случката винаги ще бъде част от нашия приятелски фолклор.

Mana-Mana

Трудната любов

Сърцето си разтворих

Сърцето си разтворих като книга,
за да си вземеш топлина и нежност.
Душата си открих- същински извор,
за да се огледаш и изпиеш ти до дъно.
Ръсете си прострях - същински клони,
да те предпазят от бурите на вятъра.
Отмина ти.
Не се обърна,заглъхна ехото на мойта обич.
А аз сърцето си за теб разтворих.

Василий Жуковски

*****
НЕ ОБИЧАМ ФАЛШИВИТЕ ДУМИ

Не очаквай от мен да ти свалям звезди.
Силно мразя фалшивите думи.
Ако има Любов, ако тя победи,
няма нужда от тях помежду ни.

Мълчаливо очите ще търсят очи
и ръцете с ръце ще се слеят.
Разговаряйки с тебе така,
ще мълчим,а сърцата ни в ритъм ще пеят.

Устни с устни ще палят пожар
-дълго чакани, страстни минути.
Колко думи, изговорени с жар,
са потъвали в мрака нечути?

Няма думи - повярвай - за всичко това.
Любовта е безкрайна вселена.
Ще ни грабне несетно, дори без слова.
Ще е брод между тебе и мене.

*****
Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това Обичам те?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти са ме лъгали.
И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска...

*****

ДИВА КЪПИНА

Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра).
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай ! Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване.

Маргарита Петкова