Облачна приказка

Облакът, всъщност беше момиче, даже не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непорастнала жена, така, че по-скоро беше момиче.

Вятърът беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче.

Отначало, Вятърът и Облачето разговаряха само от време на време, защото Вятърът наистина беше зает с по-важни неща от бъбренето с розови непораснали дърдорковци.Всеки път, докато разговаряха, Облачето се променяше – ставаше ту прозрачно и избледняваше, носейки се в мислите си далеч над хоризонта, ту розово и засрамено от въпросите, които задаваше /или по-скоро от отговорите, които получаваше/, ту сиво и тъжно, като почти се превръщаше в мъгла….

Досега Облачето не се беше сблъсквало с толкова силен, стабилен, последователен и устремен Вятър, който да знае точно накъде е тръгнал и как да стигне именно там, и който не позволяваше на малки досадни непораснали мечтатели да пречат. То си мислеше, че Вятърът е непостоянен и самовлюбен, като всички познати му до тогава ветрове и че просто не харесва малки Облачета! Но, за щастие, грешеше!

Вятърът харесваше Облачетата – и малките и големите, и розовите и сивите, и пухкавите и по-плътните… Не обичаше само досадните Облачета и за да се оттърве от безбройните им объркани и оплетени въпроси, се шегуваше с тях, по свой си, ветровит начин! Точно тези шеги Облачето не разбра и се нацупи като малко дете, точно както се цупеше, когато не му разрешаваха да яде сладолед! Но понеже беше пораснало (не много, всъщност) си остана нацупено и сърдито доста дълго време. Толкова дълго, че чак Вятърът се зачуди, възможно ли е един пухкав розов досаден въпроско, който иска всичко да знае, види и пипне, изведнъж да няма повече въпроси!?

Затова, когато Вятърът приключи с всички важни за Небето дела, той отново се върна при Облачето. Върна се спокоен, малко хладен, но дружелюбен, ветровито шеговит и закачлив, но изпълнен с търпение и разбиране, и те отново започнаха да разговарят! Разговаряха дълго и спокойно, като Вятърът внимаваше, малко, с шегите, а Облачето внимаваше, и то много, с въпросите.

Сега Вятърът беше някак различен… Той бе запазил всички увлечени във вихрушката мечти, надежди и стремления, които Облачето смяташе за изгубени. И нямаше как да не го направи, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!
Един ден Вятърът заведе Облачето на разходка! Но не на каквато и да е скучна разходка за пораснали ветрове и уморени мечтатели, а на истинска разходка - разходка в Царството на Ветровете…

Ветровете, светлината и звуците преминаваха през него, като през прозрачна кристална завеса…Облачето имаше чувството, че се е загубило сред ветровете…Тогава Вятърът, който всъщност не изпускаше Облачето от очи, се приближаваше до него и го успокояваше. Обясняваше му за причините ветровете да се държат така или иначе, казваше му от какво трябва да се плаши и от какво – не, къде може да ходи и къде – не, с кой вятър може да си играе и с кой – не, какво може да пипа и какво – не, къде може да си навира любопитното носле и къде – не! …Докато слушаше думите на Вятъра, Облачето възвръщаше силите и част от смелостта си и отново добиваше плътност. Звуците пак се спираха в него и слънцето пак очертаваше сянката му.

Тогава Облачето се чувстваше наистина специално в Царството на ветровете! Много специално! Като истинска малка Принцеса … А принцесите порасват последни и то мно-о-о-го бавно.

Облачето обичаше да тича, скача, пада, става, вика, приказва, пита и разпитва, обяснява и философства, иска всичко да види и пипне, ама … веднага!

Търпение…

Това е нещо, което Облачето си нямаше или поне не знаеше да си има. Всички, и особено Вятърът, непрекъснато му повтаряха “Търпение!”. А още по-ужасно беше когато никой не казваше нищо и Облачето трябваше само да се сети за тази дума…

А Вятърът седеше и не трепваше. Облачето подскачаше наоколо, питаше и любопитстваше, а Вятърът само го поглеждаше с онзи особен поглед, с който сякаш питаше “Дали някога ще пораснеш”, и не казваше нищо. Съвсем нищо. Само се усмихваше на Облачето, сякаш казваше “Знам, че няма да пораснеш”, мълчеше и наблюдаваше…

Наистина мина много време и точно когато Облачето си мислеше, че е било достатъчно послушно и Вятърът ще го понесе със себе си на високо и далеч, той каза “НЕ! Днес НЕ, прибираме се”. НЕ?! Не? не… Облачето се натъжи, ама ужасно много се натъжи, така както могат да се натъжат само розовите дърдорковци. В следващия миг, то вече не беше розово, пухкаво и щастливо, а стана сиво, тъжно и малко, пухкавите му краища се наклониха надолу и от тях покапаха чисти ситни капчици облачни сълзи…Вятърът, обаче беше там и говореше на Облачето, защото колкото и да беше голям, пораснал, търпелив и спокоен, той не искаше да вижда Облачето тъжно.И му говореше…

Обясни му, че сбъднатите мечти са светли и стремителни, когато се сбъднат по най-красивия и очарователен начин. И за да не изгубят очарованието си когато се сбъднат и за да ни донесат още мечти и вълнения след себе си, е необходимо да ги подхранваме с търпение и да чакаме да дойде точното време за сбъдване на всяка от тях…

Облачето слушаше и разбираше…Лека полека се успокои и започна отново да добива онзи щастлив розов пухкав вид, който подсказваше на обитателите от Царството, че въпросите не са свършили…

Облачето си имаше мечта - то искаше да намери Вятъра и заедно с него да полети далеч, далеч и високо, извън Царството на Ветровете. То казваше, че иска да пипне другите облачета, но тайничко пред себе си си признаваше, че най-много от всичко иска да лети и няма значение кога, как, накъде и докъде. Само да лети с Вятъра…Вятърът, който живееше в Царството на Ветровете и беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче, обаче знаеше това. Знаеше и много други неща, за които Облачето дори не подозираше. Даже се опитваше да научи Облачето на тях. Но, както може да се очаква от пухкавците дето кръстосват небето, то искаше просто да си лети с Вятъра и да не мисли за нищо друго, освен за игри и разходки.

Вятърът винаги беше безкрайно търпелив с Облачето. Толкова безкрайно и неуморимо търпелив, че на Облачето понякога му се приискваше да види колко търпелив всъщност може да се окаже един Вятър. Добре, че беше страхливо и не смееше много-много да го дразни, че-е-е не се знае каква Буря можеше да докара на Царството, ако не бъде послушно. Макар и да знаеше, че Бурята е игра и Вятърът няма да нарани Облачето, то все пак внимаваше и слушаше…

Вятърът водеше Облачето на разходка винаги когато не беше зает с важни небесни дела. Понякога се случваше Облачето да чака много много дни за една мъничка разходка и тогава се натъжаваше ужасно. Толкова ужасно, че чак се скриваше в някой ъгъл на Царството и мълчаливо плачеше. Вероятно по тази непривична за Царството тишина Вятърът разбираше, че има нещо, което не е наред, защото няма начин Облачето да мълчи току-тъй. Тогава и Вятърът се натъжаваше, ама съвсем малко и не го показваше, ама съвсем никак, за да не му се качват облачните мечтатели на главата.

Всеки път, когато Вятърът водеше Облачето на разходка извън Царството на Ветровете, той го учеше на разни важни небесни неща. Караше го да намира обратния път към Царството, да наблюдава от високо обитателите му… Всякакви такива скучни неща. В началото Облачето се радваше на обясненията и ги слушаше с интерес, после му ставаше скучно и предпочиташе да си говори с небето и да мечтае…За какво мечтаеше ли? И то не знаеше точно… Представяше си как лети самичко и се разхожда сам-само извън Царството… Но всеки път, когато дръзнеше дори за миг да си помисли, че лети самичко, го побиваха тръпки от страх, толкова силни и ужасни, че чак крайчетата му се превръщаха в ледени висулки.

Вятърът не казваше нищо…Вятърът наблюдаваше внимателно къде ходи, какво прави и с кого си говори Облачето. И го оставяше да се забавлява. Намесваше се единствено, когато усещаше, че Облачето се е замечтало пак нанякъде и се е отнесло толкова, че нито знае накъде лети, нито поглежда назад към Царството. Това значеше, че е време Облачето да се прибира у дома и тогава Вятърът започваше да му говори и го връщаше обратно на сигурно място в Царството на Ветровете…

След разходката, Облачето се прибра в Царството на Ветровете, по-щастливо и доволно от всякога, защото разбра, че облаците се раждат такива каквито се раждат – малки, големи, бели, розови, сиви или дъждоносни, и не порасват. Никога!

А това значеше само едно: че Облачето винаги ще си остане такова, каквото си е: красиво, щастливо, розово, любопитно, пухкаво, нетърпеливо и влюбено!Е, това, разбира се, значеше и още нещо: че в Царството на Ветровете никога повече нямаше да бъде както е било преди Облачето да се роди!


източник