Музика на душата - не по Тери Пратчет

Обичам музиката. Обичам начина, по който променя вътрешния ми свят и може в рамките на няколко минути да ме развесели, разплаче, да ми припомни нещо или да ме накара да разбера какво трябва да забравя.
Винаги съм се чудила как е възможно да се разграничава музиката и звученето от текста на песента. За мен те са едно цяло, симбиоза, която е ненарушима. Рядко ми е възможно да харесам песента като мелодия, а да не обърна внимание на това какво се пее. Ако е на чужд език - търся превод. Нужно ми е да знам, защото иначе това, което има да ми каже песента, остава неразбираемо, а това намалява силно очарованието и насладата, която носят звуците.

Затова харесвам Стинг. Той обръща внимание на нещата. Музиката при него е не само сбор от ноти, подредени правилно, а съвкупност от внушения и послания – които понякога са добре скрити. Нужно е да положиш усилия, за да се добереш до тях, а това прави цялостното чувство още по-приятно.
Такъв беше и случаят с тази песен – Mad about you. Музиката е прекрасна – изключително нежна и тъжна. Музика за душата. Може би затова толкова обичам Стинг – винаги ме докосва много дълбоко, разчувства ме така да се каже на клетъчно ниво, напълно неасоциативно с някакви минали преживявания. Просто магията, която го прави различим от другите – и следователно, много любим.
Та песента е интересна не само заради качествата, които тя безспорно притежава, а заради историята, която е залегнала в основата и.

Това е историята на крал Давид и неговата пагубна любов към една жена, заради която той за малко да загуби всичко останало.
Цар Давид е библейски персонаж, царувал 40 години, от които 7 години е бил цар на Израил и 33 – на обединеното царство на Израил и Юдея. На Давид се приписва авторството на някои библейски книги, смятан е за пророк от юдаизма, християнството и исляма. Това е същият Давид, който убива гиганта Голиат с прашка. Именно това става причина за неговата изключителна популярност.
Как започва неговата тъжна история, която води до грехопадението на този иначе велик мъж – разбира се всичко започва с една жена.

Една вечер, разказва Библията, той видял една много красива жена да се къпе и бил запленен от нея. Разпитал и се оказало, че това е Вирсавия (или както е на староеврейски – Бат Шева, т.е. „дъщеря на клеветата”), която обаче била женена за Урий, един от най-смелите му войници.
По това време Урий бил на поход и цар Давид, който не бил свикнал да се лишава от нищо, пратил хората си да доведат Вирсавия в двореца и заживял в грях с нея.
Тъй като един грях без покаяние влече след себе си други, както една разплитаща се верижка, след време Вирсавия забременяла. А една бременна жена, чийто мъж е далеч от дома – какво по-сигурно доказателство за изневяра. Наказанието за това престъпление било пребиване с камъни.
Ето защо цар Давид си послужил с хитрост. Пратил да повикат Урий от бойното поле, уж за да узнае последните ходове на военните действия. А всъщност идеята му била съвсем проста – след срещата на законния съпруг със съпругата му, раждането на едно дете не би предизвикало никакви въпроси.
Урий наистина дошъл за два дни, само че не се прибрал у дома си и дори не се видял с красивата си съпруга, а спял в двореца, заедно с другарите си. Неговото обяснение било просто – война е, войници умирали далеч от семействата си, и не било подходящо, дори можело да се сметне за срамно, по същото време той да си отиде в къщи, при жена си, където да яде, да пие и да спи с нея.
Така планът не успял.
Следващото звено от веригата на греховете било още по-страшно – Давид изпратил писмо на военоначалника си Йоав, командир на Урий, в което му заповядвал да изпрати нищонеподозиращия Урий в най-опасния участък на бойните действия. И не само това, а да направи и така, че в един момент Урий да се озове сам срещу врага. Така Давид целял да придаде на убийството формата на случайност, от която никой по време на война не е застрахован.
Разбира се, Йоав изпълнил заповедта на царя.
След като узнала за гибелта на мъжа си, Вирсавия плакала за него, но след като минали задължителните седем дни траур, се омъжила за Давид. Скоро родила и син.
Ако не беше смъртта на един честен войник като Урий, всичко би изглеждало че се е подредило по прекрасен начин. На Давид му се струвало, че престъплението му ще бъде забравено. Но, както се казва в Библията, „Това било дело, с което Давид сторил зло в очите на Господа”. И наказанието не закъсняло.
По заръка на Господа, при Давид отишъл пророк Натан и му разказал следната история: „ В един град живели двама човека - един богат и един беден. Богатият имал много добитък, а бедният само едно женско агне, което купил още като малко, то се хранело и спяло с децата му. Един ден, дошъл странник и за да го гостят, богатият не дал от своите животни, а заколил агнето на бедняка, за да нахрани госта...”. Давид си помислил, че от него се очаква, както било обичайно, да вземе справедливо решение и той произнесъл следната присъда: богатият трябва да заплати на бедния четворно, за това че е извършил безчестна постъпка и затова, че не е проявил състрадание. В този миг прогърмели думите на пророка: „ ТИ си този човек! Ти порази с меч Урий, взе жена му за твоя жена и го уби с меча на амонитянците. Така каза Господ – мечът никога няма да си отиде от твоя дом, и защото ти Ме пренебрегна и взе жената на Урий за твоя жена, това, което ти си направил тайно, аз ще направя явно пред целия Израил и пред слънцето”.
Цар Давид бил съкрушен, в гласа на пророка той дочул Божия глас, видял греха си през очите Господни и разбирайки какво престъпление е извършил, възкликнал: „ Съгреших аз пред Господа”.
И Господ му простил.
Пророк Натан възвестил: „Господ сне от теб твоя грях- ти няма да умреш”.
Обяснение защо е достатъчна една дума само, за да се смени гнева Господен с милост, се дава в псалм 50: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”.
По това време е било нормално да се правят жертвоприношения, за да се изкупят греховете. Но разкаянието трябва да идва от сърцето, нещо, което често се забравяло и правело самата жертва безсмислена. Защото на Господ му е нужно само сърце, изпълнено с искрено покаяние и смирение.
Предсказанието на пророка, че това, което Давид е извършил, ще му донесе само страдания, се сбъднало много бързо. Царството било разтресено от метежи и възстания, дори едно от тях било оглавено от собствения му син Авесалом. Борбите между многобройните му деца едва не погубила царството му. Затова, по настояване на пророка Натан, цар Давид провъзгласил за свой наследник сина си от Версавия Соломон. Същият онзи Соломон, който станал прочут с изключителната си мъдрост и по време на чието царуване бил построен първият храм в Йерусалим.

Това събрах като информация от ровене в най-различни източници.

За мен интересните моменти в историята са няколко.

Първо – това, на какво е способен човек заради една любов и как дори такова свято чувство може да е в основата на най-тежкият грах – убийството. Любовта явно ни кара да виждаме нещата по друг начин и абсолютно сигурно е, че по диапазона на емоциите, които се изпитват, тя може спокойно да бъде причислена към лудостта.

Това много ми напомня за захира.
„Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през XVIII век. Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепен¬но започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост. (Фобур Сен Пиер, "Енциклопедия на фантастичното", 1953 г.)” – казва Паоло Коелю. Явно произлиза от по-рано, или както се казва – нищо ново под слънцето.
Захирът - това е човешката любов. Страстта. Не мога да разбера как някои правят разлика между двете...
А тази любов, която е описана в Първо посланието на Апостол Павел към коринтяните, глава 13, най-вероятно е божествената любов, която е освебодена от всеки грях, смирена и изчистена. Но нали Той затова е Господ, защото е съвършен. Ще цитирам тук целия текст, защото си заслужава да се прочете именно в контекста на легендата за цар Давид и Вирсавия:
„1. Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що не звънти, или кимвал, що не дрънка.
2. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.
3. И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме ползва.
4. Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,
5. не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не мисли зло,
6. не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7. всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8. Любовта никога не преминава; обаче пророчества ли са, ще се прекратят, езици ли са, ще престанат, знание ли е, ще се прекрати.
9. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме,
10. но когато дойде съвършеното, тогава това, което е частично, ще се прекрати.
11. Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете отсъждах. Но когато станах мъж, прекратих детското.
12. Защото сега виждаме неясно, като в огледало, а тогава ще видим лице в лице. Сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и аз съм бил напълно познат.
13. И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голямата от тях е любовта.“
Много хубаво описание на любовта, което често се цитира, но и много невярно, уви...”не търси своето...” – как пък не...

Вторият интересен момент е този с прошката и това, че тя идва само за този, който е с открито сърце и истинско разкаяние. Но нима това, че знаеш и разбираш какво си извършил, те оправдава? Искреното ти съжаление ще поправи ли стореното? Ще поправи разбирането ти за направеното. И ще те накара пак да обичаш себе си – отново човешката любов, която мисли, че е свята – дори в греха си.
Давид не се разделя с жената, заради която е извършил греха си. Защото я обича. Защото я иска за себе си. Защото в действителност не я смята за грешка в живота си. Защото е човек и се разкайва – но не може да се откаже. И това му се прощава, само защото е искрен и достатъчно умен да го разбере и да си признае. И заради любовта.

Накрая идва десертът. Детето, родено от този грях, става един от най-мъдрите владетели за своето време. Защото въпреки греха си, е заченато с любов. Онази, човешката, която май в край на сметка побеждава божествената воля.

Така че, мили хора, обичайте се. Бъдете грешни, осъзнавайте грешките си, примирявайте се с тях и пак ги обичайте. Любовта е силна и винаги ще победи, макар и да не го разбираме веднага.
И разбира се, слушайте Стинг.

Има ли пилот в самолета?

Пролет е...Растат тревички, пея птички, грее слънце...
А аз...

Вдигам слушалката, за да набера нечий номер и установявам, че вече съм забравила на кой трябва да се обадя.
Най-лошото е когато отсреща вдигнат, и аз пак нямам идея с кой (и защо) трябва да говоря.

Понякога не вдигам, когато ми звънят.

Разпечатвам един и същ документ по няколко пъти, защото бъркам датата.
Правя погрешно неща, които съм правила десетки пъти. Друг път бих се тръшнала от яд, толкова мразя да греша и да не мога да направя нещо. Сега просто ги правя колкото пъти трябва, като се усмихвам през цялото време.

Помолих една колежка да ми донесе книга. Започнах я, и някъде към средата изведнъж установих, че вече май съм я чела.

Закъснях за часа си при лекаря с 10 минути. Съобщих това на чакащите с толкова тънко гласче, че май никой не ме чу. Изчаках цялата опашка, влязох чак след около час, и бях толкова притеснена, че обърквам реда, че се наложи да ме успокояват и черпят със сокче като бебе, което ще подстригват за първи път.

Улавям се, че вече много често ми се насълзяват очите на книги и филми. Започнах да слушам предимно стари български песни и да чета много поезия.

Не съм се обадила на приятелката ми, която е тук от няколко дена. Тя живее в чужбина и не съм я виждала от две години. Но за сметка на това, се обадих на една позната, с която не сме се виждали от повече време и пихме кафе два часа и половина.

Влизам в магазина за едно, излизам с друго.

Онзи ден от кафе машината си взех кафе със захар. Днес си поръчах голямо лате, а не понасям кафе с мляко.
Ядох палачинки едновременно със сладко и сирене.

Отново играя компютърни игри на работа.

Започнах редовно да гледам Слави.

Обещала съм си следващия път да си взема от библиотеката книги на френски.

Прерових шкафа и изхвърлих старите писма и картички.

Реших да оставя косата ми да порасне и да си направя цвета, който имах преди години.

Гримирам се всеки ден.

Защото....е пролет...
И ми е едно ...лежерно, пролетно-небрежно, безотговорно и много, много сладко.
Нямам никакви скрупили за което.
Реших да не убивам драконите засега, а да се науча да им бъда приятел.

Няма пилот в самолета, драги пътници!
Не съм сигурна дали и автопилота работи...затова - спасявайте се!
Пилотът е на аварийния изход, с парашут на гърба.
Отива да бере маргаритки и да гони хвърчила.
На който му стиска, да заповяда.
Ще полетим и ще видим "защо са тъй щастливи птиците" - както беше казал един човек много, много отдавна...в една друга пролет...даже не помня кога...

Свинско

"Всички мъже са прасета. Никога не забравяй, че и аз съм мъж." (me4onakle4o)

Sans mots

Богомилско

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

Камелия Кондова

She said, He said...

She: - Днес още от сутринта чувствах, че нещо не е наред. Имам предвид още преди кафето се спогледахме на криво с А, после кафето се разля няколко пъти докато си напълня чашата. След обяд говорих с Б, която най-накрая разбрала, че В всъщност е направил онова, което не си признаваше толкова време, и че де факто за празниците няма да е с нея, а ще ходи на вилата на Г, което е ужасно от негова страна, но това далеч не е всичко. Към късния следобяд и второто кафе, в офиса дойде Д, която миналия месец беше с Е на почивка, пък той сега нещо май грам внимание не и обърща. Сестра ми се обади междувременно, че няма да можем да отидем събота у тях, и ще трябва май да излизаме с Ж, но пък не е много сигурно, че З ще дойде, защото май бил на работа...И съвсем като за капак, дефакто брата на К се оказа не този дето бил женения с двете деца, а онзи дето го видяхме по-миналата седмица, когато М беше с Н на онова кафе, нали се сещаш и...( т.н....). Междувременно трябваше да направя не знам си колко справки, защото Х забравила да каже на У, че...(и т.н....)
А ти какво прави днес?
He:- Нищо/работих/спах/.

She said…He said…

Звучи ли ви познато?

Невероятното предизвикателство, с което се срещат всеки ден мъжете, изслушвайки подобен род излияния, които са задължителни още от отварянето на камъка на пещерата, е сравнимо с подобното усещане, което преживяват жените-че ако не кажат всичко, което се е случило, лишават партньора от ценното духовно преживяване на споделянето един с друг, което в повечето случаи е фатално, защото иначе....и т.н. и т.н.

Мъжете превзеха дълбините на океана, разрушиха атома и надникнаха в него, овладяха Космоса, създават и чупят спортни рекорди, измериха Еверест, но не се научиха да говорят/споделят/общуват (или поне не в смисъла, в който го разбират жените).

Жените са способни да отгледат няколко дузини деца наведнъж (с онази уникална комбинация от умения, които покриват не само грижи за обелени колене и скъсани копчета, а включват и сложни елементи като наранени душички и незасъхнали сълзички), да нахранят гладните, да почистят дома, както и Феята на чистотата не би могла, да съчувстват, изслушват, разбират и т.н. безкрайните въвролици от приятелки/познати/роднини и всякакви други емоционално нестабилни индивиди, но не се научиха как да (не) общуват с мъжете си, с мъжете на другите и изобщо с всякакви други мъже.

Кратък наръчник за мъжете: Отговори като „Не те разбрах”, „Нищо не ти се разбира”, „Изгуби ме още в началото..”, „Като искаш да те разбират, говори ясно и точно...”, „Извинявай, би ли повторила някъде от средата” общо взето са неприемливи, освен ако не е подходящият период на месеца или пък сте на друг континент. Вместо това, вмъквания на подходящите места като : „Ммм, ахам, ммм, да...ама наистина ли..еее, така ли...” и други подобни междуметия са напълно достатъчни.
От друга страна, ако ви запитат в един момент „Ти изобщо слушаш ли ме?”, е добре да имате подходящ отговор. Ето няколко напълно адекватни варианта: „Разбира се, продължавай”, „Мога да повторя всичко, което каза до тук” (без продължението: „...но това не значи, че го разбирам”), както и „О, да, и съм напълно съгласен с теб”. Е, в някои случаи и е добре и наистина да знаете за какво става дума, но далеч не е задължително. Просто трябва да избирате правилно подходящия момент да се включите.

Кратък вариант на наръчника за жените: Въпроси като „За какво мислиш в момента?”, „Как се чувстваш?”, „Какво почувства/помисли като видя/чу/разбра, че...?”, „Какво изпита, когато...”, „Опиши ми какво видя/какво почувства...” са наистина неприемливи и неподходящи. Фокусирайки се върху кратки, прости изречения, които не съдържат подвеждащи подводни камъни, имате много по-голям шанс – не само да ви разберат от веднъж, ами и да ви отговорят адекватно. Командното общуване е много, много полезно в случая: "Отиди...вземи...направи....донеси..дай..”(без неподходящи асоциации, разбира се - какво да се прави, като така наистина е по-лесно и ясно). Това трябва да се случва в момент, в който не дават някакъв спорт по телевизията, той не се рови в компютъра/телефона/някаква нова джаджа, опитвайки се да разбере как по дяволите работи еди какво си или пък просто играe поредната игра, в която задължително трябва да има победители и победени.
Ще си спестите много нерви и усилия, ако не правите безкрайни анализи и синтези, както и когато избягвате тематични вечеринки от сорта на: „Когато преди 5 месеца водихме онзи разговор/се случи онази ситуация, аз тогава казах еди какво си, а ти ми отговори еди как си, но от тогава ме мъчи усещането, че не нещо не се доразбрахме, защото аз дефакто имах предвид еди какво си, и всъщност очаквах от теб да чуя еди какво си, защото тогава се чувствах еди как си, и наистина много бих искала да разбера как ти се чувстваше тогава, защото всъщност ми се стори, че....”.

Междуполовите общувания с прекрасен край са почти мисията невъзможна (става въпрос когато са извън единствената легализирана територия за подобен род занимания – леглото).

She said…He said...
Аз казах, ти помисли, аз разбрах, а ти-май не, то излезе едно, а всъщност аз имах предвид друго, а то се разбра трето....и реално в повечето случаи е четвърто...

Невероятно, но факт.
Имаме на разположение поне 2-3 мобилни номера, още толкова стационарни, електронна поща, скайп, кю, фейсбук и какво ли още не – начини и методи за комуникация, създадени, за да ни улесняват в едно уж просто и толкова естествено човешко занимание като общуването....И колко малко можем да общуваме...наистина.
Да се чуем, вместо само да се слушаме. Да се видим един друг, вместо само да се гледаме.
Колко просто и колко невъзможно....

She said…He said….

Стоя си съвсем блаженно с чаша червено вино в едната ръка и цигара в другата, с опънати крака, които адски ме болят от няколко дни, но не чак толкова, че да ми развалят спокойствието. Гледаме голф с Единствения мъж в моя живот, който присъства неизменно там от много време насам, само че без елемента на белия кон, и май ще е там още дълго време именно поради тази причина. Аз си примрънквам колко ме болят краката, и как от това вървене последните седмици и дни съм на тоя хал, и че всъщност обаче си е заслужавало, щото е приятна умора, но сега...Нещо съвсем типично в стил опита за диалог от началото на поста. В един момент, той става, отива в другата стая и след малко се връща, носейки едно ластично чорапче. Подава ми го мълчаливо и пак зяпва телевизора. Аз първоначално гледам объркано и смутено, после осъзнавам, че всъщност тази чорапка ще стегне глезена и най-вероятно ще реши проблема в по-голямата му част, надявам я също така мълчаливо и продължавам да пия вино. След около 10 минути немислене и тишина казвам недоволно: „Еее, никакво внимание не ми обръщаш, гледаш само в тоя телевизор, а мен всичко ме боли....”. Той се обръща към мен недоумяващо: „Е, нали ти донесох ластичен чорап, какво повече искаш...Нали каза, че те боли глезена, това ще го стегне и ще се оправиш”. И аз, представете си, изтърсвам нещо от сорта на: „Ами, добре де, но поне можеше да ми посъчувстваш малко, да ми кажеш, че ще ми мине бързо...”. Той ме зяпва пряко волята си да гледа Тайгър Уудс, абсолютно недоумяващо какво всъщност искам, аз от своя страна също го зяпвам, осъзнала колко е прав всъщност. И за няколко кратки мига си припомням култовата сцена от филма „Белите не могат да скачат” с чашата вода (за тези, които не са го гледали-хич не ми се обяснява, но си представете подобие на горе разигралата се сценка, май-май едно към едно...само че там ставаше въпрос за вода, а не за ластична чорапка...).
И какво мислите става? Избухвам в луд смях.
Както са казали едни стари хора - и най-мъдрият си е малко прост. Изследвайки и борейки се с мъжката природа почти цял живот, аз самата се опитвам да спазвам инструкциите на краткия наръчник за общуване с другия пол (в повечето случаи – и за лична безопастност). Но каквото и да правя, аз пак си оставам жена...макар и „образована” в полето на междуполовото общуване (да речем), но все пак – жена....С женските ми чудатости, прищевки, искания, навици....ХХ хромозоми – това е положението.
Всичко това ми минава през мозъка точно за 35 секунди, в които съм го осъзнала, разбрала и започнала да се смея. Ама така се смея, че не мога да кажа и дума. На 45 секунда и той се разсмива, точно като мен. А на мен ми става още по-смешно, защото аз поне знам за какво се смея.
По някое време успявам да отроня: „А ти пък за какво се смееш?”. „Ами не знам – казва той, просто ми харесва ти как го правиш...”

Вярата

Често се питам в какво вярвам - съдбата, знаците, неслучайните случайности, ефекта на пеперудата, Дядо Коледа или просто в мен... Религиозната вяра, независимо от религията винаги ме е изпълвала с особени чувства, защото чисто и просто не я разбирам. Не разбирам хората, които я практикуват, и понеже аз не мога да я постигна - тя ме респектира.

Има моменти обаче, в които моето чисто човешко разбиране за нещата претърпява сериозни метаморфози. Защото не съм всезнаеща и трябва да си признавам по-често, че има неща, които не разбирам. И които са по-сериозни от моето несериозно отношение на чисто питане и търсене на отговори. Не всичко може да бъде обяснено. А и не трябва...

На Бачковския манстир сме. Ще участваме в литийното шествие, аз лично за първи път. Признавам си - много е въздействащо. Еманацията на толкова хора, събрани на едно място, свързани от някаква положителна емоция, излъчващи също такава положетелна енергия, е наистина нещо, което трябва да се преживее.
Движим се бавно през местността до пещерата, където за първи път е открита чудотворната икона. Наоколо е невероятна природна красота. Вниманието ми е отвлечено от някакво раздвижване напред и навътре. Млад мъж повдига с лекота едно момченце, и го слага на раменете си. Детето се е изгубило, или по-точно е загубено в тълпата. Мъжът го разпитва спокойно - как се казва, къде е майка му. Момченцето явно е доста шашнато, а и е достатъчно малко, за да отговаря адекватно. Знае си името, но не знае от къде е, въпреки че си знае адреса. "Къде е баща ти-на работа-къде работи-не знам-как се казва майка ти-еди как си.." и така тихичко си говорят момченцето и мъжа. "Ето затова не се водят деца по такива места" - спокойно обобщава той. Продължава да върви напред с детенцето, което видимо вече е доста по-спокойно. Дори се навежда и слуша внимателно. Май дори изглежда щастливо, че е там, горе, на силните мъжки рамене и вижда всичко от високо. Детското му личице излъчва онази мекота, която е присъща само за детството - когато още злите чудовища от сънищата не са станали реалност...

И в един момент го разбрах. Ето това е нагледно обяснение на моите питания относно онази вяра, в чисто религиозния и смисъл, който много ми бяга. В моменти, когато ти е най-трудно, когато се чувстваш изгубен от и за света, тогава просто някой да те поноси на раменете си...Докато нещата се оправят. Докато стъпиш обратно на земята. Докато се намериш. Или те намерят. Това е то - нищо повече...

Най-силната проява на вярата е може би в моментите на нещастия, несполуки, несгоди. Когато нашите човешки простички начини за въздействие върху нещата не стигат. Когато няма към какво да се обърнеш. Когато имаш просто нужда от нещо друго, от някой друг, който временно да повърви вместо теб. По пътя, който така или иначе води до някъде. Е, не винаги където ти се иска. Но идеята е не крайната дестинация, а самото пътуване. Пътуването, по време на което не винаги е нужно ти да се напрягаш, а просто понякога да оставиш нещата на някой... с по-силни рамене...