Офисен хумор

Нали сме държавни служители, та все трябва да обръщаме внимание на хората, да се държим любезно, да ги обгрижваме и т.н. - за да са доволни,(а те все са си недоволни де, но това е друга тема).
Та, следвайки тези инструкции и имайки предвид една от функциите си – да дава информация на любознателните хорица, колежката ми онзи ден попадна в следната ситуация.
Влиза наперено един мъж, ама един спретнат, строен, изглежда сякаш ще иска нещо. Тя го посреща любезно с усмивка и пита:
- Вие кого търсите?
- Ами ...(еди кои си)- отговаря той.
- Ами тук няма такива, но ние сме агенция за .....(еди какво си), така че сте на правилното място. Моля седнете.
Посочва му стола, той се настанява и тя все така усмихнато продължава да разпитва:
- Кажете с какво можем да ви помогнем?
- Ами аз идвам да взема пощата....

*
Като звънне телефона ни, по принцип трябва да казваме името на институцията и нашето си име. Ама името ни е толкова дълго, че хората обикновено не го доизслушват, а за твоето собствено име дори ред не идва. И така, онзи ден звъни телефона и аз вдигайки,започвам да рецитирам: „Агенция....”. Отсреща човека не ме доизслушва и почава:
- Аз нали преди малко с вас говорих...та да ви питам пак, че не разбрах...
Аз решавам веднага, че знам кой се обажда – преди 3 минути съм затворила телефона, та сигурно е същият човек и на свой ред и аз го прекъсвам:
- Да, да, и аз щях да ви звъня преди малко, защото единият документ, който сте ми пратили на мейла, не е точно този, за който говорихме...
- Ама аз не съм ви пращал нищо...- възмущава се човекът.
- Е, как да не сте, преди малко говорихме и вие ми пуснахте един сканиран файл.
- Не, не съм!
Няколко секунди взаимно чудене и почти видими мисловни процеси от двете страни на телефонната слушалка.
- Извинете, вие господин.... ли сте? –питам аз.
- Не, аз съм....
Пак чудене- май няма такъв сред тези, които биха могли да ми звъннат.
Човечецът вече явно се нервира, поообясняваме се още малко и накрая се оказва, че той въобще не търси нас......

*
На обучение сме. Малко дълго и отегчително, от онези с по няколко модула и почивки между тях. Лекторите и те вече видимо са уморени и някак си искат да приключат. Затова питат (разбира се с надеждата, че няма да получат отговор):
- Въпроси имате ли? Защото ако няма...
В този момент един колега от задните редове вдига ръка.
- Ами аз ако може да питам, сутринта дето го говорихме това...може ли пак отначало, че не го разбрах...

*
На среща сме с шефовете в централата. Питането е има ли някакви предложения, някакви идеи за подобряване на работата и т.н. Един от колегите взема думата.
-Ами ние обсъдихме тука едно предложение относно почивките от по 15 минути в 10 и в 14 ч. Те така и така се не ползват, и сумарно за седмицата се натрупват около два часа и нагоре. Та мисля, че е редно в петък да речем, след обяд, след 15.00 часа, да затваряме офиса и да правим спортен полуден на някое близко игрище...

Лично творчество

* * *

Да имах малко повече от миг,
във който да ти кажа, че те искам
и да призная, че все пак ще ми тежи
това, което всъщност ме затиска
от както те познавам. И че ти
не си измислен, нито си банален.
Но фабулата детска е почти,
а истинският край е по-реален.
Ще тръгнем някъде един без друг
във две посоки, пълни с очуждение.
Пътеките не ще направят път...
и няма смисъл от това стихотворение...

* * *

Да говорим до утре, да говорим години
и да водим непрестанни словесни войни -
нито аз ще се счупя, нито на теб ще ти мине-
ще се мъчим взаимно и безкрайно - уви!
Ти нима не разбираш, че не съм аз, която
ще върви с теб по пътя и във този живот
аз не искам от тебе да си принца ми нежен,
нито смел и прекрасен, нито умен и лош.
Не желая да имаме тази развързка-
дом уютен и пълен със красиви деца.
И във мене не дреме неразкрита принцеса
с наранена и искаща всичко душа.
Аз съм просто различна и съм малко ужасна.
Не те искам и не чакай да ти кажа защо.
Само знай, че не си мойта приказка - ясно?
Сто години въртим се все в това колело
на приятелства, срещи, усмивки и маски.
Ти си мъж, а пък аз съм си просто жена...
Не разбират мъжете, а и как да им кажеш,
че любов не се проси - просто идва сама...

* * *

Не ми показвай, моля ти се, чак сега,
че имам вече твойто позволение.
Не чакай да се втурна през глава
към тебе в абсолютно невидение
относно мъничката ти, невинничка лъжа -
че си размислил...Чакам да признаеш,
че няма нужда от подобен маскарад.
Не лъжеш мен, а себе си, да знаеш!

Мхмммм.....

Ами...всъщност....

Аз съм нощната птица...

Аз съм нощната птица, която
вече няма да идва нощем.
Тук ужасно мирише на лято.
Не ми казвай, че трябва още
някой късно при теб да ляга
и да топли твойте недели.
Умори се от стъпки прага.
Аз си тръгвам оттук - къде ли?
Както винаги - не попита...
Всъщност - нямаше да ти кажа.
Гледай: лудият вънка се скита
и сънува жената от плажа.
Като тръгна, и ти ще сънуваш.
Само няма да си признаеш.
Все едно. Нали нищо не струват
трите точки, довели до края?
Аз отново съвсем се разбъбрих.
С други думи - старата песен.
Ако сбъркам и пак се върна -
помогни ми. Смени си адреса!
Камелия Кондова


....и да ти кажа....

* * *

принце мой, помогни ми, смени си адреса.
телефонният номер смени си. веднага!
аз не съм тъй желаната руса принцеса,
и да знаеш, пантофката много ми стяга.
стига приказки, принце, уморих се от роли.
уморих се да бягам в полунощ всяка вечер.
имам нужда за малко със теб да говоря,
без да бъда във балната рокля облечена.
да ти кажа, че, принце, (ти навярно си знаеш..) -
ти бе моята приказка - първа и вечна.
и какво, че навярно ти днес и нехаеш
и че вече сме толкова тъжно - далечни?
да ти кажа, че цели два века, заключена,
теб сънувах, мой принце.. аз бях твоята роза.
аз отдавна те чаках - точно теб - да се случиш
и да счупиш оковите в сивата проза.

но какво, че си тръгвам, щом после се връщам..
и какво, че пантофката много ми стяга..
днес ме няма. а утре отново е същото.
не разбрах ли - не мога от теб да избягам.

но...

* * *
струва ми се, че още повече губя вярата не в тебе, а в твоята любов, питам се съществувала ли е тя, не е ли била една измама за мен и самоизмама за теб.. но, М., какво да се направи ако ти не можеш да отговориш на обичта ми със същата сила, ако аз не съм за тебе това, което си ти за мене..

недялко йорданов

източник

...и в край на сметка...

Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.
А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал…

Камелия Кондова

На чисто

Прекрасна предлятна вечер е. Пием джин, духа лек ветрец и наоколо е много зелено.
- И какво ти каза точно тя? - питам така, все едно не си говорим на български. Просто за да съм сигурна, че съм чула правилно.
- Че иска аз да започна на чисто.
- Мхм...- гледам замислено пред мен. Емоционална ебателка в пола. Интересно, интересно... Мъжете много вярват на жени, които ги ебават. Както и обратното.
Сигурно е много хубаво да можеш да живееш така - каквото е било досега - с един мах на вълшебната пръчица, наречена избирателна памет - и пуф.. - няма го. Няма спомени, няма угризения.
Или пък с два маха на заличаващата пръчицата - прамахваш този-онзи...това-онова...сменяш две-три думи...няколко човека...
И почваш на чисто. Като пеленаче.
Животът на трисей и три годишните, които искат да започват на чисто всеки път. Без себе си. Проста да падладейш...
Люлея крака, обути в бели сандали и поклащам замислено глава.
Мирише на лято. И на живот без минало. Долче вита, от където и да го погледнеш...