* * *
Да имах малко повече от миг,
във който да ти кажа, че те искам
и да призная, че все пак ще ми тежи
това, което всъщност ме затиска
от както те познавам. И че ти
не си измислен, нито си банален.
Но фабулата детска е почти,
а истинският край е по-реален.
Ще тръгнем някъде един без друг
във две посоки, пълни с очуждение.
Пътеките не ще направят път...
и няма смисъл от това стихотворение...
* * *
Да говорим до утре, да говорим години
и да водим непрестанни словесни войни -
нито аз ще се счупя, нито на теб ще ти мине-
ще се мъчим взаимно и безкрайно - уви!
Ти нима не разбираш, че не съм аз, която
ще върви с теб по пътя и във този живот
аз не искам от тебе да си принца ми нежен,
нито смел и прекрасен, нито умен и лош.
Не желая да имаме тази развързка-
дом уютен и пълен със красиви деца.
И във мене не дреме неразкрита принцеса
с наранена и искаща всичко душа.
Аз съм просто различна и съм малко ужасна.
Не те искам и не чакай да ти кажа защо.
Само знай, че не си мойта приказка - ясно?
Сто години въртим се все в това колело
на приятелства, срещи, усмивки и маски.
Ти си мъж, а пък аз съм си просто жена...
Не разбират мъжете, а и как да им кажеш,
че любов не се проси - просто идва сама...
* * *
Не ми показвай, моля ти се, чак сега,
че имам вече твойто позволение.
Не чакай да се втурна през глава
към тебе в абсолютно невидение
относно мъничката ти, невинничка лъжа -
че си размислил...Чакам да признаеш,
че няма нужда от подобен маскарад.
Не лъжеш мен, а себе си, да знаеш!
Няма коментари:
Публикуване на коментар