Speechless

ЛУННА СОНАТА

Дамян Дамянов

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

Мъжете, жените и болката

Мъжте и жените. Секса и приятелството. Разбитите сърца и болката. Какво става когато загубим пътя? Какво става когато ни боли толкова, че две не виждаме от болка?

За това си мислех, седейки си в любимото кафе. Как ли успяваме да нараним някого до толкова, че да го накараме да плаче? Как ли успяваме да разбием сърцето му толкова жестоко, че то да не спре да кърви дълго време. Защо убиваме доверието и вярата в доброто и истинското? Как ли го правим? И най-важното може би е защо?

Мъжете и жените. Силните и слабите. Мъжете сме тези, които твърдим, че сме силния пол. Страхотните пичове, в чието обкръжение трябва да гравитират жените. До толкова сме свикнали да приемаме жената до нас за даденост, че когато срещнем нещо наистина красиво и неподправено, не можем да го оценим или просто не ни се иска - защото ще срещнем друга. Та нали около нас гравитират толкова много други.

Пресягаме се, взимаме това което искаме без ни най-малко да се замислим, че може би си играем с душата на другия. Че може би ще разбием сърцето му. Че може би ще го накараме да страда. Дали осъзнаваме какво правим с тези си действия? Дали можем да проумеем, че ще се подиграем с чувствата на другия и че може би ще успеем да убием нещо в него. Така че да не може то да порастне никога отново така силно и красиво? Че може би отнемаме от нея нещо толкова рядко?

За мен "Леглото на Виктория" е една алегория на свободния дух, спокойствието, доверието, емоциите и и още много други неща които правят света по-красив и по светъл. Изпълнен с надежда и обич, с красота и радост. Никога не съм се чувствал така сигурен и спокоен както в кратките моменти, които съм прекарвал в "Леглото на Вики". Уханието на емоции, мекотата на спокойствието, докосването на красотата - все неща които човек може да усети само там - в своето "Легло на Вики". Винаги съм се опитвал да отговарям със същото - да успея да предложа пристан, където сърцето да отпочине след плаване през бурния океан на живота, крепост която да пази душицата, имаща нужда от малко почивка, твърда ръка, която да защити детето и светликна, за да намери личността пътя, изгубен в тъмнината на несигурността.

Дали се замисляме колко изхабяваме хората, играейки си с тях. Всеки път когато направим нещо което разочарова някой, ние го изхабяваме. Не се ли замисляме, че този някой ще се стопи като тебешир с който е писано дълго, дълго по черната дъска? Ами ако този тебешир свърши? Ако угасне пламъчето? Ако спре да се върти колелото? А ако човека няма своето "Легло на Вики", където да се отпусне и да презареди? Ще изчезне в нощта, ще се превърне в поредния призрак, блуждаещ насам натам. Защо прекършваме страстта и душата на човек? Съзнателно ли го правим или просто се забавляваме?

Ама че сълзлива тема стана. Толкова въпросителни не съм използвал за последните няколко години. Мисля си обаче, че написаното по-горе е добър момент да се замислим за това как се държим с околните. Дали наистина не убиваме и изхабяваме по нещо от тях с държанието си, което не оправдава очакванията. Дали не го правим, защото други са го правили с нас и ние вече не усещаме какво правим?

източник

Hallo, World!

"Просташко-интелигентска - упражнение за ръце и клавиши"

Отскоро съм благодарна за най-голямата услуга, която ми е направило възпитанието. Говоря за онова възпитание, срещу което често сега роптая – студеното и строго отношение, липсата на лигавщини, иронията спрямо „качествата” ми и всички останали екстри, заради които един ден може би, като всеки средностатистически объркан човек, ще отида на терапия. Та говорех за услугата – възпитанието ми ме направи разумна. Разумна до болка. Разумна като скала. Разумна като учителка по вероучение в девическо училище. Когато трябва да избирам между лесния и трънливия…, избирам лесния. Трънливите пътища са за балъците и за Христос. Трънаците са за магистрална любов и за „бране на цветя”. Мразя да ми боде. Стъпалата ми са изнежени. Защото съм разумна, не за друго. Помня, че когато направиха „еко-пътека” в Бели искър покрай реката, един местен шоп изкоментира: „А! Ше се сопиням я по каманаците, а нема да си одим по асфалто!”

Може да се правя много на „хай”, ама моята философия е в общи линии същата. И от там някъде, от моята просташка, селска, пресметлива философия за живота идва може би тоталното ми отвращение към „хората на изкуството”, „интелектуалците”, „хипитата” – всички до един в кавички. Всяко нещо, което започне дори и леко да ми се отлепя от земята, автоматично започва да ми намирисва на игра и ме губи за каузата завинаги. Може да ми говориш с часове, да ми рецитираш и цитираш имена, книги, философии и всякакви, а аз ще те слушам. Ще кимам срещу тебе и ще чувам: „бла-бла-бла-бла”. Ще те гледам с тоновете литература дето си изчел и дето можеш да си я завреш знаеш къде и ще знам, че ми говориш за консистенцията на субстанцията. И ще ти се смея след това. Не злобно , а като на непораснало дете. Ще ти се смея и благосклонно ще ти отговарям: „Ще ти мине, ще ти мине, мани ги книгите!” И ще си остана такава: нещата с истинските имена – често най-просташките, животът на бакалския тефтер – често мазен от вкусния шпеков салам, и пак ще съм си аз. И пак ще изненадващо ще имам ясно определение за нещата в точно едно изречение. И пак ще съм брутална, а на тебе хич няма да ти хареса. И пак, знаеш, ще се оказвам права. Не защото аз съм умна, а защото в живота има логика. Често повтарящи се схеми. И да не ги виждаш е признак на слабоумие, а не на разкрепостеност и смелост. Да го духат смелите! - Така е устроен светът.


Защото животът ни, барабар с всичките лайняни философии за него и за начина му на употреба, е простичък като филийка със сирене. Като яйце, като кълбо прежда и като на бебетата нааканото дупе. Гладен си – искаш да ядеш. Беден си – готов си да мамиш за пари. Богат си – дреме ти за парите. Уял си се – дебел си. Имаш хубава секретарка – ебеш я. Жена ти ти става жена – търсиш друга. Късаш 10-годишна връзка – жениш се за друг след месец запознанство. Правиш дете с непознат – след месец се развеждате. Мъжът ти закъснява често – вероятно ти изневерява. Жена ти сменя бельото си – вероятно си има любовник и му духа всеки път, за разлика от на тебе. Всички селяни искат да дойдат в София. Всички "софиянци" имат предразсъдъци спряма провинцията. Грозните жени са комплексирани, но наваксват в леглото. Малкия кур си е малък и размерът има значение. Големите цици са по-хубави от малките. Блондинките са по-секси от брюнетките. Самотните жени обикалят по заведенията. Всички искат да се оженят с бяла рокля. Всички лъскат като полудели на порното след 12. Каквото и да ти говорят все за ебане става въпрос. Или за пари. Всички рано или късно изневеряват. С когото им падне. Единствена любов няма. Нищо не се връща. Има късметлии и такива, които нямат късмет. Защото са НЕРАЗУМНИ.

Това беше целта на това хиляда-редово безумие тук. Смятам ,че късметът е свързан някъде, невидимо с една тънка, но стоманена нишка с разума. И всеки сам е отговорен за живота си. И няма философии за консистенцията на субстанцията. Няма ад и рай, няма поправителни изпити – всичко е LIVE. В момента и сега. Ако сега не си разумен, утре ще е късно. И не ме ебът „издигането на душата”, „ аурите”, „свободата на изкуството”. Не ме ебът, а и не искам. Не ме интересува кой какво чете, кой какво изкуство прави и кой къде си го завира. Стига да си го завира някъде далече от мен. Такава съм си аз – куха като градинска лейка.

източник

С огромна благодарност на авторката. Позволявам си да го копирам тук, защото не мога така добре да облека мислите си в думи (явно аз съм наистина куха лейка), и се възползвам от факта, че някой друг го е направил. Щото това е здравият разум....
С огромно удоволствие ще използвам и някои от коментарите по повод тоя пост:
- „Като чуя за култура и се хващам за кобура на пистолета” (Херман Гьоринг);
- Времето ЛЕКУВА (там е НЕ лекува, но за да съответства на цялостната идея, мисля, че така е по-правилно);
- Никой НЕ е незаменим - пишки бол...
- (и от мен нещо, най-накрая): Нямаш човек до себе си - търсиш го като Диоген с фенера. Имаш човек до себе си- мрънкаш, недоволстваш, искаш повече свобода, искаш да го промениш, караш се с него, изневеряваш му...Ако ти не постъпваш така с него - той започва да постъпва така с теб...Не харесваш родителите си - след време ставаш като тях. Искаш да имаш деца-накрая ги възпитават бабите и дядовците, защото ти нямаш време за това.... и т.н. и т.н.
"Колкото по-първобитен е човек, за толкова по-съвършен се смята" (Е.М.Ремарк)

Feel the difference

Да ти липсват някои неща, е неизменна част от щастието. Интересно колко пъти ли се сещаме за това, когато живеем, в един свят, забързан, с все по-големи изисквания, все по-нарастващи нужди и все по-намаляващи източници, за да задоволим исканията си? Колко ли е лесно да обвиниш някого до себе си в несъпричастност, неразбиране, безразличие? И колко ли всъщност си готов да дадеш ти самия? Подозирайки някого в нехайност към твоите чувства, колко пъти се сещаш за неговите? И за това, че хората реагират различно на различните неща и че всъщност всичко е само в главите ни? Както в оня прекрасен виц, в който един отива на психиатър и докторът започва да му показва различни картинки- квадрат, триъгълник, кръг и неизменно му задава един и същ въпрос: „На какво ви напомня тази картинка?” Отговорът винаги е един и същ: „На секс”. Накрая докторът казва: „За мен вие сте сексуален маниак, това е моята диагноза”. На което пациента отговаря възмутено:”Хайде сега, докторе, хубава работа. Вие тука от половин час ми показвате мръсни картинки, и после – аз съм бил извратен?”.
Двама души може да гледат едно и също нещо, и да виждат различни неща. Значи ли това, че някой от тях има по-правилна гледна точка? И къде всъщност е реалността?
Мисля за всичко това, и не мога да се отърва от усещането, че въпреки всичко, единството, а не различията ни правят близки, те събират хората и свързват душите на другото ниво. Нима е лесно да харесаш различния? Да се сближиш с него? Едва ли. По-скоро той ще остане за теб като онези кораби, които са в морето –всеки със собствена светлина (несъмнено красиво), но тези светлини никога не се срещат, защото тогава корабите ще изгубят посоката си.

Музинки

Това е за един много специален човек, на който искам да кажа всичко това, но все не намирам сили...

Размисли и страсти

Напоследък все по-често се улавям, че мисля за минали събития, минали хора, минали емоции...Дали защото настоящето не е толкова изпъстрено с преживявания, или защото малко по малко усещам, че спомените ми ми липсват, не зная. Хора, които са били до мен по някакъв начин ,а вече не са, понякога заради тях самите, друг път-заради обстоятелства, идват в съня ми, мъчат ме и се събуждам, изпотена и объркана - кое е минало, кое е сега...
Колкото повече минава времето, толкова повече разбирам как то ме моделира и не то ме оприличава, а аз приличам на него. Дали е защото пораствам, или просто така е в живота- винаги мислим за онова, което нямаме.
Мисля си - искам ли да се повторят тези моменти, да ги изживея наново? По-скоро не, тъй като, сега, от позицията на знаеща какво ще се случи, постъпвайки по определен начин, ще изгубя именно онова, което е може би най-ценното в живота-спонтанността. И възможността да направиш нещо, чиито последствия ще оцениш след много време. Понякога е полезно, защото помага за вземането на решения. Знанието не носи щастие. По-скро мисля, че искам да добия смелост да реализирам настоящето. Защото животът е това, което ни се случава, докато правим планове за бъдещето.

Вечер край морето

Въпросната вечер започна изключително добре, а заплашваше да свърши като във филм на братя Фарели. Тръгваме за крайморската вила на мой колега, който ще ни чака там с неговото гадже. Аз съм с моето (тогавашно). За отбелязване е, че и двете наши половинки са изключително ревниви, което е чест повод за недоразумения, тъй като в тогавашния период, работихме често до късно, и в почивните дни и т.н. Та затова аз и колегата сме почти подготвени за неприятна случка, но все пак решаваме да опитаме да ги съберем, пък дано да няма инциденти. Предния ден по телефоните хвърчат луди обяснения къде е въпросната вила, защото аз не съм ходила, а и не съм шофьор и от обясненията ме заболява глава. Колегата се обяснява с моето момче и посоката е ясна. Тръгваме привечер, пристигаме след около час, почти без да се загубим и мъжете тръгват да купуват провизии.
Аз и гаджето на колегата опъваме масата на двора, под асмата, пред нас е морето, изобщо красота и романтика. По пътя приближава странен на вид човек, спира пред портата и пита за колегата. Ние обясняваме, че е до магазина и поканваме въпросния субект на двора. ТОй влиза, сяда на масата и по всичко личи, че ще остане. Местният чешит явно.
Мъжете се връщат, ние правим салата и дружно сядаме да хапнем и да пийнем, както си му е реда. Чешита продължава да стои и тримата си говорят някакви мъжки приказки, а ние се наслаждаваме на залеза. По едно време, чешита се обръща към мен и заявява сериозно:
- Ама аз тебе те познавам....
Аз съм изумена, защото по принципи не познавам такива екземпляри. Казвам нехайно:
- Да бе, откъде ще ме познаваш....
- Ами виждал съм те тука...Ти си му любовница - и сочи колегата - знам аз....
На масата настава гробно мълчание. Аз стоя като тресната и нямам думи, дори да възразя. Обелвам с тънко гласче:
- Мисля, че нещо бъркаш.
- О, не, аз никога не бъркам лица....
Туш....
При други обстоятелства бих се засмяла, но ситуацията почти е извън контрол, познавайки характера на въпросните половинки. Конфузът е пълен. Колегата ми е бесен, почти му крещи и се опитва да пресече обвиненията. Двете половинки се усмихват криво и са почти убедени вече в нашата "тайна връзка" (защото и такива обвинения е имало- че нарочно стоим до късно, за да се виждаме....). Вечерята все пак продължава, но общото настроение е по-скоро наострено. Мисля, че всички се чувстваме по-добре, когато чешита си отива и си лягаме.
От тогава срещите ни станаха все по-чести, може би в търсене на начини за възпрепятстване на някакви несъществуващи тайни взаимоотношения.
Отдавна вече никой от нас не е с въпросните хора, ние с колегата сме все още обаче приятели (макар и вече не колеги), а случката винаги ще бъде част от нашия приятелски фолклор.