Think(less)

Ще се измъкнем и от тази каша.
Ще се смирим. И ще се примирим.
И както казват-спуканата чаша
на дружбата ни с теб ще залепим.

Какво от туй, че няма да запее
кристалът със предишния разкош?
Нали ще можем да налеем в нея
и старо вино, и напитък нов.

Да, поумняхме....А едва до вчера
не бих могъл за нищо на света
дори със сенчица от лицемерие
да ти простя... и сам да си простя...

Да, ние вече знаем да се пазим.
Ценим си равновесието вече.
И нито в обич, нито във омраза
ние вече не отиваме далече.


Така си е, разбира се. Не отиваме никъде надалеч. И защо ли да го правим? И колко далеч да отидем?

„Колко глупаво изискана чувствителност в един изчезващ свят..” („Денят на трифидите”, Джон Уиндъм)

Да се ровим в главите си? В емоциите си? Да бъркаме в сетивата си?

Не се хабете, мили мои. Недейте!
Не отивайте никъде, където има скрити призраци – стари и настоящи. Не търсете скелетите в гардероба си! Не се терзайте, не чувствайте, не мислете! А камо ли да мислите за това, което чувствате!

Не се събуждайте посред нощ! Не плачете! Не се вглеждайте в себе си!
Спете! Живейте здравословно! Грижете се за тялото си, което по никакъв начин няма да надживее душата ви!
Бъдете уравновесени! Правете, каквото се очаква от вас - яжте, дишайте, бъдете морални....

На кой му трябват емоции и прекалено задълбочаване в нещата?

Не и на вас!
На вас, за които е прекалено ясно, че нови сърца не поникват. Че може да се наложи да си носите старите с дупките...Ама пък за какво са ви повече дупки, от тези, които имате и използвате. По предназначение. Защото ония, страшните, душевните, сърдечните – те не трябват. А пък не зарастват.

За какво са ви на вас?
На вас, за които и без това животът е достатъчно сложен, за да си го доукрасявате с някакви си там трептения на един мускул от ляво!

Не отивайте далеч! Останете си там, където ви е мястото – в предверието на собствения ви живот, в чакалнята на краткото си, безсмислено съществуване!

Синьо безвремие

Басейнът е празен и самотен. Точно както го обичам.

Бавно потапям единия крак, после другия. Водата ме облизва жадно и стопява бързо разликата в температурите.
Моята кожа. Моите ръце и крака, смешно вълнообразни под синята повърхност.
Моят половин час. Моят дзен момент.

Спокойна съм. Безсетивна. Извадила съм всичките си нервни окончания и съм ги оставила в съблекалнята.

Аз и водата.
Водата не се интересува коя съм, какво работя и колко печеля. Не се интересува каква съм – слаба, силна, истинска или фалшива, нараняваща или наранявана, безпътна или многопосочна.

Не пита и не иска отговори.

Не спори.

Аз и тя. Аз и безвремието.

Моето бягство.
Моят половин час, в който съм никоя.

Аз и водата.
Без игрички. Само спорт.

That’s not the shape of my heart...

Винаги като чуя тази песен на Стинг и се разтрепервам. Действа ми независимо дали пия уиски или беля картофи.

Замислям се за всички неща в иначе простичкия ми живот. Неща, които мога да променя. Нещата които не мога да променя. Мъдростта да осмисля разликата. Не само заради молитвата на Марк Аврелий.

И сърцето...
”Сърцето има доводи, които разумът не познава.” (Блез Паскал). Защо ли говоря само с чужди думи?
Там, в черната кутия на АЗът...Там е адът.

Сърцата ни отдавна нямат форма. Не само моето.

Пожелание за рожден ден

ЧРД, мила! Пристигне ли-не я вини, че закъснява, тя сляпа е горката! (от една от влъхвите, НАЙ-Вещата в занаята...)

Игри за напреднали

I know all there is to know about the crying game…(Boy George)


Игри.
Игри, но не такива, каквито играехме като деца.
Игри, от които ще боли. Може би. Игрите на dream came true… Игрите на будна съвест. И на заспала такава. Игрите на морал.

Играем ги игрите, без да знаем дали можем. Плащаме, за да се пробваме. Това е нашият билет за зрелостта. Там, където няма място за предразсъдъци, криво измислени и неприложими моралности и условности. Предаването е на живо. Раните са истински. Победители няма. Защото няма прожектори, които да ги осветят.
Там, в малката тъмна стаичка на собственото ни осъзнаване. В объркания лабиринт на собствените ни проекции за правилната посока.
Докато разберем, че няма правила. Няма посоки. Няма „правилно” или „неправилно”.
Само че остават белези. Дълбоки. Незаличими.

Който иска да се радва на пеперудите, трябва да изтърпи и гъсениците.

Но пък си заслужава да изиграеш поне една подобна игра в тоя живот. Не демо версията. Пълнокръвната.
Да натриеш носа на адреналина. Да покажеш среден пръст на предопределенията и клишетата. Да надживееш себе си.

И да приемеш резултата, в който със сигурно губиш по точки за пред публиката. Но печелиш точка от Съдбата. От Невидимият университет на изгубените илюзии и освободените души.

Въпросът е можем ли да ги играем тези игри.

Игрите за напреднали....

Life in a hurry...

Бързо...Животът е бърз. Времето тече бързо. Нещата са бързи.

Храним се бързо. Четем трилъри и любовни романи. Набързо. Гледаме бързи филми, пухтим отегчено на бавните песни, пишем кратки и бързи съобщения. Срещаме се набързо-за едно кафе, за няколко бързи приказки-как си, добре съм.

Свикваме бързо с нещата и още по-бързо отвикваме. Нещо, което е било днес, вече не е утре. Бързи сме в заключенията си, в първите и последните впечатления, в мечтите си и отказа си от тях. Защото така трябва. Защото ако не си бърз, си някъде там, в най-лошия случай-последен. Някой е бил по-бърз. А това бързо те отегчава.

Ще изслушаме сърцето си набързо. Ще заглушим бързо разума. Ще приспим набързо съвестта си. Защото трябва да действаме бързо. Защото утре ще дойде твърде бързо.

После ще поплачем. Ей така, набързичко. И ще спрем бързо. И ще ни мине – бързо и безболезнено. Безполезно. Но пък бързо...

True or false....

Жените обичат с ушите си...Мъжете обичат с...очите си...

Незнайно защо, жените се измъчват с несъществуващите реалии на една утопична идея-хората са си хора, независимо дали са мъже или жени...True or false?

Нещата стоят различно за мъжете и жените. Всеки нормален индивид от мъжки пол ще ви го каже.

Срещате се, харесвате се по някакъв начин...и се почва...Голямото ломотене...ти, той, живота, интересите, мечтите...Само че до един момент. От там нататък трябва и да се действа...и тогава..картинката се променя със скоростта на светлината...True or false?

Жените мислят. Мъжете действат. Жените очакват. Мъжете действат. Жените...Мъжете...

Защото това е една игра. Игра, която всички играем. Той не те слуша,защото си те представя без дрехи. Ти говориш, защото искаш да те разбере, да анализирате всеки един детайл, да уточните кое какво значи, да...
Кой го интересува материята и субстанцията, ако не може да прави свирки и мекици като майка ми? На кой му пука колко му е голям, ако не може да разбере по дяволите за какво говоря?

Само че за да те получи, трябва поне малко да играе по твоите правила. Това лесно се схваща и изпълнява. Остави ме да говоря и ще получиш. Слушай и ще получиш. Лесно, нали?
Правилата са такива. Природата е такава-създала ни е различни, за да можем да се намерим и да се допълваме. Уж...

Всеки знае какво се очаква от него. И като разумен индивид се опитва да намали до минимум неприятните ефекти и обрати.

Жените обичат с ушите си. Мъжете обичат по краткия начин – would you? – d’accord.
Остава ни само да се надяваме, че ще играем интелигентно. ...
True or false?