В определени моменти, обичам повече да се изразявам с музика, която за мен е най-универсалният световен език (предполагам, не се налага да обяснявам, че всеки музикален пост тук е свързан с определена моментна емоция...).Има хора, които обаче умеят да обличат нещата с думи... Понеже обожавам Родопите, почти се разплаках, като четох това.
Но не е за това думата. Нито пък за това.
Само че, провокирана от такова ясно звучене на неща, които съм мислила, но които, (за добро или лошо) не изваждам навън, се питам:
- защо някой не открива своята лунна половинка (като теорията за разполовените хора)? Може би няма Лунни момичета, защото няма Лунни момчета?
- защо трябва да се пазиш от любовта? Може би защото не си готов за нея. "Големите дарове са само за великите умове. За всички други те се превръщат в бреме" (Стефан Цвайг).
Думите са опасни понякога. Играейки си с тях, може да разрушим стени, но и да издигнем такива. Най-същественото обаче е недосегаемо за думите. Толкова сме бедни, самотни, уплашени, нещастни дълбоко в себе си...За това нямам думи. Може би в мен още живее момиченцето, което вярва, че приказката свършва добре...И това момиченце ще ме спаси... Надничайки в чуждите емоции, съвсем основателно се запитах обаче кого заблуждавам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар